Джефри Арчър - Каин и Авел

— Не знам вашия език.

Офицерът се изненада, вдигна ръце и извика:

— Аллах!

„Това сигурно е същото като «Божичко»“, помисли си Владек.

Офицерът отиде бавно при двамината в европейските дрехи, като размахваше във всички посоки ръце — досущ повредени крила на вятърна мелница. Момчето се замоли на Бога. Изпадне ли в такова положение, всеки се моли на някой бог, бил той Аллах или Божията майка. Европейците в тъмни костюми още гледаха вторачено Владек, който клатеше трескаво глава. Единият тръгна с турския офицер към дръвника. Коленичи до Владек, взря се в сребърната гривна, след това се вторачи съсредоточено в момчето. Владек зачака. Можеше да разговаря на пет езика и се замоли непознатият да знае поне един от тях. Със свито сърце чу как европеецът се обръща към офицера на неговия език. Тълпата вече роптаеше и замеряше дръвника с гнили плодове. Офицерът кимна, а мъжът в европейските дрехи пак се втренчи съсредоточено във Владек.

— Знаеш ли английски?

Момчето въздъхна облекчено.

— Да, уважаеми господине, доста добре. Аз полски гражданин.

— Откъде си взел тази сребърна гривна?

— Беше на баща ми, господине. Той издъхнал в затвор в Полша, германците го хвърлили там, мен пък ме пленили и ме пратили в лагер в Русия. Аз избягал и дошъл тук с кораб. Не ял от дни. Търговецът ми върна рублите, затова взел един портокал, бил много, много гладен.

Англичанинът се изправи бавно, обърна се към офицера и му заговори. Той на свой ред заповяда нещо на палача, който го погледна невярващо, после обаче офицерът повтори нареждането малко по-високо, гигантът се наведе и от немай-къде развърза кожения ремък. Този път вече Владек повърна всичко.

— Хайде — подкани англичанинът. — Побързай, че току-виж са размислили.

Все така зашеметен, Владек грабна шубата и последва непознатия. Тълпата викаше и дюдюкаше, замерваше го с разни предмети, ето защо палачът побърза да сложи върху дръвника ръката на следващия затворник и още с първия удар на меча му отряза палеца. Това като че усмири множеството.

Англичанинът забърза в навалицата и излезе от площада, след което при него дойде и спътникът му.

— Какво става, Едуард?

— Момчето твърди, че било от Полша и било избягало от Русия. Обясних на дежурния офицер, че е англичанин, сега ние отговаряме за него. Дай да го заведем в посолството и да видим дали разказът му има нещо общо с истината.

Владек подтичваше между двамата мъже, които бързаха по оживените улици към посолството. Още чуваше смътно в далечината как тълпата крещи одобрително всеки път, когато палачът стоварва меча.

Двамата англичани влязоха в покрит с камъчета двор, после се отправиха към голяма сива сграда и повикаха Владек да ги последва. Над вратата пишеше: „Британско посолство“, думи, от които на Владек му олекна. Той влезе вътре и за пръв път се почувства в безопасност. Тръгна на една крачка след двамата мъже по дългия коридор със стени, по които се виждаха картини с нарисувани по тях войници и моряци в чудновати дрехи. В дъното имаше великолепен портрет на старец в синя флотска униформа, окичена цялата с ордени и медали. Беше с красива брада и му заприлича на барона. Сякаш от дън земя изникна войник, който изкозирува.

— Ефрейтор Смидърс, вземете момчето и имайте грижата да се окъпе. После го нахранете в кухнята. Щом хапне и престане да вони като ходеща кочина, го доведете в кабинета ми.

— Слушам — изкозирува отново ефрейторът. — Ела с мен, малкият.

Войникът се отдалечи. Владек го последва покорно. Наложи се да подтичва, за да не изостане. Отведоха го в сутерена на посолството и го вкараха в тясна стаичка, този път с прозорец. Ефрейторът му заръча да се съблече и го остави сам. Върна се след малко колкото да го завари да седи с дрехите на крайчеца на леглото и да върти унесено около китката си сребърната гривна.

— Побързай, момче, не си тук на почивка.

— Извинявайте, господине — рече хлапакът.

— Не ме наричай „господине“, момче. Аз съм ефрейтор Смидърс. Ще се обръщаш към мен с „ефрейторе“.

— А аз се казвам Владек Кожекевич. Наричайте ме „Владек“.

— Не ме разсмивай, момче. Имаме си достатъчно шутове в британската войска, не е нужно и ти да се присъединяваш към тях.

Владек не го разбра. Побърза да се съблече.

— Ела с мен.

Още една прекрасна баня с топла вода и сапун. Владек се сети за своята благодетелка — рускинята, и че ако не е бил съпругът й е щял да й стане син. Нов кат дрехи, странни, но чисти, с дъх на свежо. На чий ли син са принадлежали? Ефрейтор Смидърс отново застана на вратата.