Джефри Арчър - Каин и Авел

— Слушам. Тръгвай, момче!

Ефрейторът изведе Владек и не му даде време дори да благодари на двамата англичани, спасили ръката — а може би и живота му. След като се върна в чистата стаичка с тясно легло, вече оправено, сякаш бе почетен гост, Владек се съблече, метна възглавницата на пода и спа непробудно чак докато през тясното прозорче грейна слънце.

— Ставай, малкият, и по-чевръсто — подвикна ефрейторът. Беше като изваден от кутийка с чистата, изгладена униформа, сякаш изобщо не бе лягал.

За миг на сънения Владек му се стори, че още е в лагер двеста и едно. Покрай чукането по вратата на ефрейтора в съзнанието на момчето изникнаха звуците, с които то беше свикнало. Владек скочи като попарен от леглото и затърси дрехите си.

— Първо се измий, момче, първо се измий. Само това оставаше, да отвратиш толкова рано сутринта господин Прендъргаст.

Владек не знаеше какво точно да си измие, толкова чист се чувстваше.

Ефрейторът се беше вторачил в него.

— Какво ти има на крака, момче?

— Нищо, нищо — отвърна малкият поляк и се извърна, да не вижда вторачените очи на мъжа.

— Добре тогава. Връщам се след три минути. Три минути, чу ли, момче. Постарай се да си готов.

Владек си изми набързо ръцете и лицето и се облече. Чакаше в дългия кожух от меча кожа в долния край на леглото, когато ефрейторът се върна, за да го отведе при втория консул.

Господин Прендъргаст го поздрави — бе омекнал значително след първата им среща.

— Добро утро, Кожекевич.

— Добро утро, господине.

— Хубаво ли закуси?

— Не съм закусвал, господине.

— Защо? — учуди се вторият консул и погледна ефрейтора.

— Успа се, уважаеми господине. Щяхме да закъснеем.

— Я да видим дали не можем да уредим нещо. Помолете, ефрейторе, госпожа Хендерсън да приготви ябълка и още някаква храна.

— Слушам, господине.

Владек и вторият консул тръгнаха бавно по коридора към входната врата на посолството, сетне прекосиха покрития с камъчета двор и отидоха при чакащата кола — остин, един от първите автомобили в Турция и първият, на който малкият поляк щеше да се вози. Беше му мъчно, че си тръгва от британското посолство. От доста години това бе първото място, където се бе почувствал в безопасност. Запита се дали някога през живота си ще спи две поредни нощи в едно и също легло. Ефрейторът изтича по стълбите пред посолството и се метна зад волана. Подаде на Владек една ябълка и току-що опечен, още топъл хляб.

— Внимавай, момче, да не правиш трохи. Готвачката ти праща много здраве.

Едвам пъплеха по горещите оживени улици. Според турците нищо не можеше да се движи по-бързо от камила и затова те не си правеха труда да се отдръпнат, та да мине малкият остин. Всички прозорци бяха смъкнати, въпреки това бе адски горещо и Владек бе плувнал в пот, макар че господин Прендъргаст седеше най-невъзмутимо, сякаш жегата изобщо не му пречеше. Владек се спотаи на задната седалка от страх да не би някой, видял случилото се предния ден, да го познае и да насъска отново тълпата. Накрая малкият черен остин спря пред ниска порутена сграда, на която пишеше „Консулство на Полша“, и Владек усети как го жегва вълнение, примесено с разочарование.

Тримата слязоха от автомобила.

— Къде е огризката от ябълката, момче? — попита ефрейторът.

— Изядох я.

Мъжът прихна и почука на вратата. Отвори им дребно човече с тъмна коса и волева челюст. Държеше се дружелюбно. Беше само по риза и имаше силен загар — явно от турското слънце. Заговори на момчето на полски. Това бяха първите думи, които Владек чуваше на родния си език, откакто бе напуснал лагера в Русия. Започна да отговаря на въпросите бързо и обясни как се е озовал тук. Сънародникът му се обърна към втория консул на британското посолство.

— Насам, господин Прендъргаст — каза му той на съвършен английски. — Много мило от ваша страна, че доведохте лично момчето.

Двамата си размениха дипломатически любезности, сетне Прендъргаст и ефрейторът се сбогуваха. Владек ги загледа, като се мъчеше да си спомни някакъв английски израз, с който да изкаже признателността си по-точно, отколкото с „благодаря“.

Прендъргаст го потупа по главата, сякаш е кокер шпаньол. Ефрейторът затвори вратата на автомобила и намигна на момчето.

— Успех, моето момче, бог ми е свидетел, че го заслужаваш.

Консулът на Полша се представи като Павел Залески. Той помоли Владек отново да разкаже за житие-битието си и този път на хлапака му беше по-лесно да говори на полски, отколкото на английски. Павел Залески го изслуша, без да продума, само от време на време клатеше тъжно глава.