Джефри Арчър - Каин и Авел

Заведе го в кухнята и го остави при шишкава румена готвачка с най-сърдечното лице, което Владек бе виждал, откакто бе напуснал Полша. Приличаше му на бавачка. Пряко волята си се запита какво ли ще стане с талията й, ако поживее няколко седмици в лагер двеста и едно.

— Здравей — грейна в усмивка жената. — Как се казваш, а?

Владек отговори.

— Добре, моето момче, както гледам, няма да ти дойде зле да си хапнеш английска манджа — с тия турски буламачи няма да се заситиш. Ще започнем с топла супичка и говеждо. Щом ще ходиш при господин Прендъргаст, трябва да си хапнеш до насита — засмя се лелката. — От мен да го знаеш, може да лае, но не хапе. Уж е англичанин, а е душа човек.

— А вие, госпожо готвачке, не сте ли англичанка? — изненада се Владек.

— Опазил ме господ, момчето ми. Разликата е от небето до земята. Мразим англичаните повече и от германците — добави тя пак през смях.

Сложи пред малчугана чиния супа с много мръвки и зеленчуци, над която се виеше пара. Беше забравил, че храната може да е толкова вкусна. Яде дълго. Притесняваше се, че скоро няма да му се отвори такъв случай.

Ефрейторът се върна.

— Хапна ли хубаво, момче?

— Да, благодаря, господин ефрейтор.

Мъжът го погледна изпод вежди, но видя, че върху лицето му няма и следа от наглост.

— Добре, да тръгваме тогава. Не бива да закъсняваме, все пак отиваме не при друг, а при господин Прендъргаст.

Ефрейторът се скри зад вратата на кухнята, а Владек погледна изпитателно готвачката. Не обичаше да се сбогува с човек, с когото току-що се е запознал, особено пък ако той се е отнесъл толкова сърдечно с него.

— Върви, върви, момчето ми, за твое добро е.

— Благодаря ви, госпожо готвачке — отвърна Владек. — Не помня някога да съм ял по-сладко.

Жената му се усмихна. Той пак закуцука, за да настигне ефрейтора, който вървеше като хала. Пред една от вратите войникът спря рязко и Владек насмалко да се блъсне в него.

— Гледай си в краката, момче.

Ефрейторът почука отривисто два пъти.

— Влез — каза някой.

Войникът отвори вратата и изкозирува.

— Полячето, господине, както заръчахте, окъпано и нахранено.

— Благодаря, ефрейтор. Бъдете така добър, повикайте и господин Грант.

Едуард Прендъргаст вдигна очи от писалището. Махна с ръка на Владек да се разполага и без да продумва, продължи да чете книжата по бюрото. Момчето седна, погледна мъжа, после и портретите по стената. Отново генерали и адмирали, както и брадатият старец, този път в армейска униформа в защитен цвят. След няколко минути влезе и вторият англичанин, когото малкият поляк помнеше от тържището.

— Благодаря, че дойде, Хари. Заповядай, седни, приятелю. — Господин Прендъргаст се обърна към Владек. — А сега, момчето ми, нека чуем разказа ти от начало до край, но без преувеличения, чу ли. Само истината.

— Да, уважаеми господине.

Владек започна разказа си с дните в Полша. С мъка намираше английските думи. От лицата на англичаните личеше, че в началото не му вярват. От време на време го спираха и му задаваха въпроси, като си кимаха при всеки отговор. След един час вторият консул на Негово Величество краля на Великобритания в Турция вече знаеше за всички патила на Владек.

— Според мен, Хари, наш дълг е да уведомим незабавно полското представителство и сетне да предадем на поляците малкия Кожекевич — при така стеклите се обстоятелства съм убеден, че те трябва да поемат отговорността за него.

— Съгласен съм — отвърна мъжът на име Хари. — Знаеш ли, момчето ми, днес на пазара се измъкна на косъм. Религиозният закон на мюсюлманите, според който на крадците им се отсичат ръцете, е забранен от години. По наказателния кодекс такова самоуправство се смята за престъпление, но тия диваци продължават да го налагат — сви той рамене.

— А на мен защо не ми отрязаха ръката? — попита Владек и показа китка.

— Казах им, че могат да отсичат ръцете на колкото си искат мюсюлмани, но не и на англичани — намеси се Едуард Прендъргаст.

— Слава богу — пророни едва чуто малкият поляк.

— Трябва да благодариш не на Бога, а на Едуард Прендъргаст — усмихна се за пръв път вторият консул. Сетне продължи: — Можеш да пренощуваш тук, а утре ще те заведем в полското представителство. Поляците нямат посолство в Истанбул — добави той някак презрително, — но моят колега е свестен човек, като се има предвид, че е чужденец. — Той натисна някакво копче и ефрейторът се яви на мига. — Ефрейтор, отведете малкия Кожекевич в стаята му, а утре сутринта имайте грижата да закуси и да се яви при мен точно в девет часа.