Джефри Арчър - Каин и Авел

— Клетото дете! — възкликна той покрусен. — Още си съвсем млад-зелен, а си понесъл в пълна мяра горчивата участ на нашата родина. Какво да правим сега с теб?

— Трябва да се прибера с Полша и да си върна замъка — отвърна Владек.

— В Полша ли! — възкликна отново Павел Залески. — И къде е сега тя? Областта, където си живял, все още се оспорва, руснаците твърдят, че е тяхна, и водят тежки боеве с поляците. Генерал Пилсудски прави всичко по силите си, за да защити териториалната цялост на нашето отечество. Но би било неразумно да храним напразни надежди. Точно сега няма какво да търсиш в Полша. По-добре започни на чисто в Англия или Америка.

— Та аз съм поляк, не искам да ходя в никаква Англия и Америка.

— Винаги ще си останеш поляк, Владек, където и да се установиш, никой не може да ти отнеме това, но трябва да гледаш реалистично на живота си, той тепърва започва.

Отчаян, Владек сведе глава. Нима бе изживял целия този ад, за да му кажат, че нямало да се завърне никога в родния край? Едвам се сдържа да не се разплаче.

Павел Залески го прегърна през раменете.

— Не забравяй и за миг, че си извадил голям късмет и си се измъкнал невредим — сънародниците ти мрат като мухи. Спомни си за своя приятел доктор Дюбиен и ще добиеш представа какъв е могъл да бъде животът ти.

Момчето не каза нищо.

— А сега, Владек, забрави за миналото и мисли само за бъдещето. Може би ще доживееш деня, когато Полша отново ще бъде във възход, макар че лично аз не се надявам на такова чудо.

Владек продължи да мълчи.

— Е, не се налага да решаваш още сега — рече добродушно консулът. — Можеш да останеш при нас, докато измислиш какво да правиш оттук нататък.

Ан се притесняваше много за бъдещето. Първите няколко месеца от брака й бяха щастливи, единственото, което безпокоеше младата жена, бе все по-голямата неприязън на Уилям към Хенри и неспособността на новия й съпруг да започне работа. Хенри се засягаше, ако Ан отвореше дума за това, и й обясняваше, че още бил объркан от войната и не искал да се впуска необмислено в нещо, което ще върши до края на живота си. Ан обаче не можеше да преглътне подобни обяснения и накрая заради тях се скара за пръв път със съпруга си.

— Не проумявам, Хенри, защо не основаваш фирмата за недвижими имоти, за която толкова мечтаеше?

— Не мога. Сега не му е времето. Пазарът на недвижими имоти е замрял.

— Повтаряш го близо от година. Чудя се дали някога този пазар ще се оживи.

— То оставаше и да не се оживи! Да ти призная, трябва ми малко капитал, с който да започна. Ако ми дадеш назаем пари, започвам още утре.

— Невъзможно е, Хенри. Знаеш какви са условията в завещанието на Ричард — спряха да ми отпускат месечната сума, предвидена в него, веднага щом се омъжих за теб. Сега разполагам само с капитала.

— Ако ми дадеш малко от него, всичко ще тръгне като по вода. Не забравяй и че ненагледното ти отроче разполага с цели двайсет милиона, пък били те и в попечителски фонд.

— Както гледам, добре си осведомен за парите на Уилям.

— Стига, Ан, дай ми възможност да ти бъда съпруг. Не ме карай да се чувствам на гости в собствения си дом.

— А твоите пари къде са, Хенри? Нали уж твърдеше, че имаш достатъчно, за да създадеш фирмата.

— Винаги си знаела, че като финансови възможности не мога да се меря с Ричард. Навремето, Ан, се кълнеше, че това не е важно за теб. „Ще се омъжа за теб, Хенри, ако ще и да си последният бедняк“ — изимитира я той.

Ан се разплака, а Хенри се опита да я утеши. Цяла вечер тя прекара в обятията му — двамата обсъждаха въпроса. Ан успя да си втълпи, че е скъперница и не се държи както подобава на една съпруга. Имаше предостатъчно пари, надали щеше някога да ги изхарчи, толкова ли не можеше да даде малко от тях на мъжа, с когото бе свързала живота си?

Водена от тези мисли, се съгласи да даде на Хенри сто хиляди долара, с които той да регистрира фирма за недвижими имоти в Бостън. За месец съпругът й нае хубава нова кантора в един от най-скъпите квартали на града, назначи служители и започна работа. Не след дълго вече се познаваше с политиците и другите собственици на фирми за недвижими имоти в Бостън. Обсъждаха невижданото търсене на земеделски земи и това ласкаеше Хенри. Ан не държеше да общува точно с такива хора, затова пък съпругът й бе много доволен от връзките, които е създал, и като че ли жънеше успехи в новото поприще.

Уилям, който сега бе на четиринайсет, вече караше третата си година в частното училище „Сейнт Пол“ и бе шести по успех в класа и първи по математика. Утвърждаваше се все повече и в Дружеството на спорещите. Веднъж седмично пишеше на майка си писмо, в което й съобщаваше за успехите си — задължително го адресираше до госпожа Ричард Каин и отказваше да признае на Хенри Осбърн дори че съществува на този свят.