Джефри Арчър - Каин и Авел

Ан се колебаеше дали да го обсъди със сина си и всеки понеделник вадеше крадешком писмото от пощенската кутия, така че Хенри да не види плика. Надяваше се, че с времето Хенри ще спечели симпатиите на Уилям, после обаче разбра колко напразни са надеждите й. В едно от писмата синът й искаше разрешение да прекара лятната ваканция у своя приятел Матю Лестър. Молбата му бе тежък удар за Ан, тя обаче реши да не й отдава голямо значение и склони, нещо, което съпругът й подкрепи.

Уилям мразеше от дън душа Хенри Осбърн. Радваше се, че той не стъпва в пансиона — само това оставаше, другите момчета да видят майка му с този тип. На Уилям му стигаше, че волю-неволю трябва да живее под един покрив с него в Бостън.

За пръв път, откакто майка му се беше омъжила повторно, Уилям очакваше с нетърпение ваканцията.

Семейният пакард на Лестърови ги откара с Матю до летния лагер във Върмонт. По пътя Матю попита нехайно своя приятел какво ще прави, когато завърши „Сейнт Пол“.

— Как какво! Ще бъда отличникът на класа и вече ще съм спечелил стипендията по математика „Хамилтън“ за Харвардския университет — отвърна без колебание Уилям.

— Защо отдаваш такова значение на това? — попита невинно Матю.

— Защото баща ми е постигнал и трите неща.

— Щом надминеш баща си, аз ще те запозная с моя.

Уилям се усмихна.

Двете момчета прекараха във Върмонт един весел, изпълнен със забавления месец, през който играха на какво ли не, като се почне от шаха и се стигне до американския футбол. После заминаха за Ню Йорк — щяха да останат до края на ваканцията у Лестърови. На вратата ги посрещнаха икономът, който нарече Матю „господарю“, и дванайсетгодишно луничаво момиченце, което пък му викаше Шишко. Уилям прихна — приятелят му беше слаб като върлина, докато момиченцето наистина бе доста пухкаво. То му се усмихна, при което се видя шина, скрила почти изцяло зъбите.

— За нищо на света няма да повярваш, че Сюзан ми е сестра, нали? — попита презрително Матю.

— Наистина — отвърна Уилям и й се усмихна. — Тя е много по-красива от теб.

От този миг нататък момиченцето направо боготвореше Уилям.

Той пък се прехласна по бащата на Матю. Чарлс Лестър приличаше толкова много на собствения му баща, че момчето му се примоли да му покаже прочутата банка, на чийто управителен съвет беше председател. Чарлс Лестър се замисли. Досега не бяха разрешавали на никое дете, включително на сина му, да влиза в управлението на Брод стрийт номер седемнайсет, където цареше безупречен ред. Но както често се случва при банкерите, накрая склони и една събота следобед заведе хлапето, за да му покаже сградата на Уолстрийт.

Уилям разгледа очарован различните кабинети, хранилището, помещението за обмяна на чужда валута, залата, където заседаваше управителният съвет, и кабинета на председателя. В сравнение с „Каин и Кабът“ банката на Лестър бе доста по-голяма, а от малкото си лично вложение в спестовната книжка, заради което получаваше годишния отчет, Уилям знаеше, че тя разполага и с далеч по-значителен капитал. Докато се прибираха с автомобила, момчето седеше смълчано и замислено.

— Е, Уилям, доволен ли си от посещението в моята банка? — попита радушно Чарлс Лестър.

— Много, уважаеми господине — отвърна той. Помълча и добави: — Възнамерявам, господин Лестър, някой ден да стана председател на управителния й съвет.

Мъжът прихна и по време на вечерята току разказваше какво е заявил малкият Уилям Каин, при което и останалите се заливаха от смях.

Само Уилям не гледаше на думите си като на шега.

Ан беше изумена, когато Хенри й поиска още пари.

— Няма от какво да се притесняваш — увери я той. — Питай Алан Лойд. Като председател на управителния съвет на банката той отстоява всячески интересите ти.

— Да де, но четвърт милион не е ли много? — възкликна Ан.

— Отлична възможност, скъпа. Погледни на заема като на вложение, което за две години ще се удвои.

Подир поредната шумна кавга Ан отново отстъпи и животът се върна в предишния спокоен коловоз. След като провери в банката портфейла с вложенията си, младата жена установи, че парите й са намалели с четвърт милион долара, но Хенри я уверяваше, че се среща все с подходящи хора и сключва подходящи сделки. Мина й през ума да обсъди нещата с Алан Лойд, но накрая се отказа — все едно да заяви на всеослушание, че не вярва на съпруга си, въпреки че искаше светът да го уважава, пък и Хенри надали щеше да й иска заем, ако не е бил сигурен, че Алан ще одобри.