Джефри Арчър - Каин и Авел

— Благодаря ви.

— Хапни! — подкани тя и му подаде купа студена супа.

Той се подчини, макар че свитият му стомах вече бе пълен. Изгълта супата на един дъх, за да не причинява на жената повече неприятности.

— Добиче! — изсъска мъжът.

Владек го погледна с омраза. Домъчня му за жената, обречена да живее цял живот с такъв тип.

— Идвай, малкият, време е да тръгваме — рече началникът на гарата. — Само това оставаше, да изпуснем влака.

Владек излезе заедно с него от кухнята. Докато минаваше покрай жената, се поколеба, докосна я по ръката и усети как тя откликва. Не си казаха нищо — думите бяха излишни.

Началникът на гарата и беглецът се запромъкваха по московските улици, като гледаха да не излизат на светло, и накрая стигнаха гарата. Мъжът купи еднопосочен билет до Одеса — малка червена хартийка, и го даде на Владек.

— Ами пропускът? — попита той дръзко.

Мъжът извади от вътрешния си джоб нещо като формуляр, подписа го припряно и му го връчи, озъртайки се. Току въртеше очи във всички посоки — да не би да го дебне опасност. През последните четири години Владек често беше виждал тези очи: очите на страхливец.

— Мисли му! Само да съм те видял отново! — закани се мъжът грубо.

През последните четири години Владек бе чувал често и този глас. Вдигна поглед и понечи да каже нещо, ала началникът на гарата вече се бе шмугнал в нощния мрак, където явно се чувстваше най-добре. Момчето се взря в очите на хората, които го подминаваха забързано. Същите очи, същият страх: дали някъде по белия свят имаше човек, който да е свободен?

Владек стисна под мишница пакета от амбалажна хартия, нахлупи шапка и тръгна към бариерата. Този път се чувстваше по-спокоен и показа уверено пропуска на охраната — пуснаха го, без да казват нищо. Владек се качи на влака. Посещението му в Москва бе траяло съвсем кратко и той нямаше да види никога повече града, макар че до гроб щеше да помни добрата жена, съпругата на началника на гарата, другарката… Всъщност не знаеше дори как се казва.

Владек остана в общите вагони втора класа. Одеса изглеждаше по-близо до Москва, отколкото Иркутск, на около палец разстояние върху картата на лекаря: всъщност хиляда триста и шейсет километра. Докато момчето се взираше в приблизителната карта, вниманието му бе привлечено от неколцина мъже, които и тук, в този вагон, играеха на карти. Придаде си невинно изражение и се загледа в играта. Забеляза, че един от комарджиите печели непрекъснато — дори когато няма добри карти. Владек започна да го следи и не след дълго схвана, че той мами останалите.

Премести се от другата страна — дано го хване, но пак не успя. Провря се през навалицата и се смести до картоиграчите. Всеки път, когато измамникът губеше два пъти поред, Владек залагаше на него една рубла и удвояваше залога, докато той спечели. Измамникът явно бе поласкан или може би беше отсъдил, че е по-разумно да си трае защо на Владек му върви толкова много, и нито веднъж не го погледна.

Докато стигнат на следващата гара, Владек бе спечелил четиринайсет рубли, с две от които си купи ябълка и купичка топла супа. Беше изкарал достатъчно пари, щяха да му стигнат чак до Одеса и доволен от мисълта, че с новата безопасна система може да спечели още, благодари мълком на непознатия комарджия и се качи отново на влака, готов да продължи да прилага своята стратегия. Но когато кракът му докосна последното стъпало, някой го препъна и той отхвърча към ъгъла. Извиха му ръката болезнено зад гърба и му фраснаха лицето в стената на вагона. От носа му рукна кръв, Владек усети как в долния край на ухото му се е забил върхът на нож.

— Чуваш ли ме, малкият?

— Да — отвърна вцепенен Владек.

— Ако отново припариш до моя вагон, ще ти клъцна ухото и тогава вече няма да ме чуваш, разбра ли?

— Няма да идвам във вагона ви — простена малчуганът.

Усети как ножът прорязва кожата зад ухото и как по врата му се стича кръв.

— Да ти е за обица, малкият.

Комарджията заби с все сила коляно в бъбреците му и Владек се свлече на земята. Онзи претършува джобовете на сакото му и прибра рублите, които момчето бе спечелило.

— Май са си мои — рече.

Сега на Владек му течеше кръв и от носа, и зад ухото. Накрая хлапакът се престраши да погледне от ъгъла на коридора и видя, че той е безлюден — от комарджията нямаше и следа. Опита да се изправи на крака, ала тялото му отказваше да се подчини на заповедта на мозъка и той остана още няколко минути свит в ъгъла. Накрая криво-ляво стана и тръгна със силно куцукане към другия край на влака, възможно най-далеч от вагона на измамника. Спотаи се във вагон, където пътуваха главно жени и деца, и потъна в дълбок сън.