Джефри Арчър - Каин и Авел

— Следващата седмица идвай всяка сутрин при мен, за да повтаряме плана. Провалиш ли се, няма да е защото ти е липсвала подготовка.

Тази седмица Владек не мигна — по цели нощи гледаше през прозореца, повтаряше си какво трябва да предприеме при едни или други обстоятелства, готвеше се за всякакви изненади. На заранта обсъждаше отново и отново с лекаря плана. В сряда вечерта, ден преди Владек да предприеме опита за бягство, французинът сгъна картата на осем, пъхна я заедно с четирите банкноти от по петдесет рубли в малко пакетче и го заши в ръкава на сакото. Владек се съблече, сложи си костюма и върху него отново навлече затворническите дрехи. Лекарят видя сребърната гривна на барона, която, откакто му бяха дали затворническите дрехи, Владек носеше над лакътя, да не би надзирателите да открият единственото му съкровище и да го задигнат.

— Какво е това? — попита французинът. — Много е красиво.

— Подарък от баща ми — отвърна полякът. — Давам ви гривната — в знак на благодарност.

Смъкна я от китката си и я връчи на лекаря.

Той я гледа дълго и сведе глава.

— И дума да не става! — отсече. — Това може да принадлежи само на един човек. — Французинът погледна мълком Владек. — Както личи, баща ти е бил благородник. — Сложи отново гривната върху китката на малкия поляк и му стисна радушно ръката. — Успех, Владек! Дано не се срещнем никога вече.

Прегърнаха се и момчето си тръгна, молейки се това да му е последната нощ в затворническата барака. Не мигна цяла нощ — притесняваше се да не би надзирателите да открият, че под затворническите дрехи е с костюм. Когато на заранта камбаната би за ставане, той вече беше облечен и забърза — да не закъснее за кухнята. Отговорникът на затворниците в кухнята побутна Владек напред, когато надзирателите дойдоха да изведат лагерниците, определени за полевата кухня. Бяха общо четирима и Владек беше най-малкият сред тях.

— Защо точно този? — подвикна надзирателят и посочи невръстния поляк. — В лагера е от има-няма година.

Сърцето на Владек спря да бие, той изтръпна целият. Планът на лекаря щеше да се провали, а следващите затворници се очакваше да пристигнат в лагера най-малко след три месеца. Дотогава никой нямаше да го държи в кухнята.

— Готви много вкусно — отвърна отговорникът. — Учил се е в замъка на барон. Само най-доброто за надзирателите.

— А, такава ли била работата! — възкликна поблазнен тъмничарят: лакомията бе разсеяла всичките му съмнения. — Хайде, побързай!

Четиримата изтичаха при камиона и конвоят потегли. Отново пътуването бе бавно и мъчително, но ако не друго, сега Владек поне не вървеше пеш, а и беше лято и не бе чак толкова студено. Момчето не жалеше сили, стараеше се много в приготвянето на храната и тъй като не искаше да бие на очи, не разговаряше с никого, освен със Станислав, главния готвач.

Накрая, след цели шестнайсет дни, пристигнаха в Иркутск. Влакът за Москва вече чакаше на гарата от няколко часа, но не можеше да потегли, докато не дойдеше композицията с новите затворници. Владек седна отстрани на перона заедно с другите трима от полевата кухня, които бяха толкова изтощени, че не се вълнуваха от нищо наоколо. Момчето обаче не пропускаше и най-малкото движение и внимателно проучваше влака от другата страна на перона. Много от вратите бяха отворени и той си избра една, през която да се качи, когато му дойде времето.

— Да не се каниш да бягаш? — попита ни в клин, ни в ръкав Станислав.

Владек плувна в пот, но не отговори.

Главният готвач се взря изпитателно в него.

— Кажи де!

И този път малчуганът не отвърна нищо. Старият готвач се вторачи в тринайсетгодишното хлапе и кимна одобрително. Ако имаше опашка, щеше да я завърти радостно.

— Успех! Ще се постарая поне първите два дни да не забележат, че те няма.

Станислав го докосна по ръката, а Владек видя в далечината влака със затворниците, който пъплеше бавно към тях. Сърцето му заби като обезумяло, той се изопна като струнка и започна да следи с очи всяко движение на войниците. Изчака влакът да спре и видя как уморените затворници — стотици безименни хора, които притежаваха единствено минало — слизат на перона, където веднага се възцари страшна суматоха. После се пъхна под един от вагоните и се метна на другия влак. Никой не му обърна внимание, докато вървеше към тоалетната в дъното. Владек се заключи вътре и взе да се моли — очакваше всеки момент някой да почука на вратата.

Макар че стоя в тоалетната някакви си седемнайсет минути, му се стори, че е минала цяла вечност, докато влакът потегли и излезе от гарата.