Джефри Арчър - Каин и Авел

— Не бива да губите надежда, докторе.

— Надежда ли? Отдавна съм изгубил за себе си всяка надежда, може би няма да я изгубя за теб, ти обаче си имай едно наум и не споменавай пред никого за това. Има лагерници, които се възползват от словоохотливостта на другите, макар че какво ли толкова печелят — някой и друг комат хляб и може би още едно одеяло. Ще те прехвърля, Владек, за един месец в кухнята, продължавай да идваш всяка сутрин на преглед. Това е единственият ти шанс да не си изгубиш крака, а и на мен не ми се иска да съм човекът, който ще го ампутира. Тук не разполагаме с най-съвременните хирургични инструменти — добави той, вторачен в големия дърводелски нож.

Владек потрепери.

Доктор Дюбиен написа името му върху листче хартия. На другата заран Владек се яви в кухнята, където му възложиха да мие с леденостудена вода чиниите и да помага в готвенето. Беше пренасял по цели дни отсечените дърва и работата в кухнята му се видя песен: допълнително рибена чорба, дебели резени черен хляб с коприва, възможността да стои вътре на топло. Веднъж дори си подели с готвача едно яйце, макар че и двамата не разбраха каква точно птица го е снесла.

Малко по малко кракът на момчето минаваше, въпреки че то продължи да накуцва. Доктор Дюбиен не разполагаше с добри лекарства и единственото, което можеше да стори, бе да преглежда редовно крака на Владек. Лека-полека се сприятели с него и дори повярва в младежката му надежда за бъдещето. Всяка сутрин си говореха на различни езици, но на стареца му бе най-приятно да разговарят на родния му френски.

— След седмица, Владек, трябва да се върнеш в гората — надзирателите ще прегледат крака ти и вече няма да мога да те държа в кухнята. Затова ме слушай хубавичко, измислил съм как да избягаш.

— Заедно, докторе. Заедно — настоя Владек.

— Не, само ти. Стар съм за такъв дълъг път. Цели петнайсет години съм мечтал да избягам, но сега ще помогна на теб. Стига ми да знам, че някой друг го е направил, а ти си първият човек, убедил ме, че ще успее.

Владек седна на пода и заслуша мълком плана на лекаря.

— През последните петнайсет години съм скътал двеста рубли — в руските затвори не ти плащат за извънредния труд. — Момчето се опита да се засмее на най-старата лагерна шега. — Скрил съм парите в шишенце от лекарство — четири банкноти от по петдесет рубли. Щом дойде време да тръгваш, ще зашия парите в дрехите ти.

— Какви дрехи? — изненада се Владек.

— Имам костюм и риза — преди дванайсет години, когато още се надявах да избягам, подкупих един надзирател и ги взех от него. Е, не са последна мода, но ще ти свършат работа.

Цели петнайсет години лекарят не бе получил от живота нищо друго, освен двеста рубли, които сигурно бе събирал копейка по копейка, една риза и един костюм, а ето че сега бе готов да ги жертва ей така, за нищо заради Владек. Никога вече през живота си момчето нямаше да срещне такава безкористност.

— Следващия четвъртък е единственият ти шанс — продължи французинът. — В Иркутск с влак пристигат нови затворници, надзирателите винаги взимат от кухнята четирима лагерници, които да отговарят за полевата кухня. Вече съм се разбрал с главния готвач… — засмя се той на думата. — Срещу малко лекарства и ти ще попаднеш в камиона с кухнята. Не беше трудно да го уредя. Никой не изгаря от желание да бие толкова път дотам и обратно. Ти обаче ще го изминеш само в едната посока.

Владек слушаше напрегнато, без да продумва.

— Щом пристигнете на гарата, изчакай да дойде влакът със затворниците. След като слязат на перона, прекоси линията и се качи на влака за Москва, който ще потегли едва щом се появи композицията с лагерниците — извън гарата има само една железопътна линия. Моли се надзирателите да не усетят в навалицата, че те няма. После трябва да се оправяш сам. Не забравяй, забележат ли те, ще те застрелят на място, без много-много да му мислят. Има още само едно нещо, което мога да сторя за теб. Преди петнайсет години, когато ме докараха тук, съставих по памет карта на пътя от Москва до Турция. Сигурно вече не е съвсем точна, но все ще ти помогне. За всеки случай провери дали руснаците не са завзели и Турция. Един бог знае дали напоследък не са тръгнали да завладяват целия свят. Няма да се учудя, ако са нахлули и във Франция.

Лекарят отиде при шкафчето за лекарства и взе голямо шише, наглед пълно с кафяво вещество. Отвинти капачето и извади парче стар пергамент. От времето черното мастило беше избледняло. Върху листа беше отбелязана датата: „Октомври 1904 година“. Беше очертан и пътят от Москва до Одеса и от Одеса до Турция — общо две хиляди и седемстотин километра до свободата.