Джефри Арчър - Каин и Авел

Пристигнаха в малкото градче Смоленск, което отстоеше на триста и двайсет километра от Минск — там им дадоха топла зелева чорба и черен хляб. Във вагона на Владек се качиха още затворници, които говореха на езика на надзирателите. Водачът им бе, горе-долу, на годините на Владек. Момчето и десетте му оцелели спътници — девет мъже и една жена, веднага се усъмниха в новопристигналите и разделиха вагона наполовина. Дни наред двете групи се гледаха на кръв и се гушеха в двата срещуположни края.

Една нощ, докато гледаше звездите и се опитваше да се постопли, Владек забеляза, че стиснал в ръката си късо въже, водачът на смоленчани се промъква към последния човек от неговата редица. Другото момче промуши въжето под врата на Алфонс, лакея на барона, който бе потънал в дълбок сън. Владек знаеше, че ако скочи, онзи ще го чуе и ще побегне към другия край на вагона, при другарите си, които ще го защитят, затова пропълзя по корем покрай редицата налягали поляци. Всички го видяха, ала никой не издаде и звук. В края на редицата Владек се метна върху нападателя и тутакси събуди всички във вагона.

Двете групи се дръпнаха към своя край, само Алфонс не се помръдна и продължи да лежи пред тях. Водачът на смоленчани беше по-висок и пъргав от Владек, това обаче не бе толкова важно, докато двамата се боричкаха върху пода. Схватката продължи няколко минути, през които надзирателите се превиваха от смях и правеха залози кой от гладиаторите ще надделее. Един явно се отегчи, задето не се лее кръв, и метна насред вагона щик. Двете момчета се спуснаха да го грабнат, но пръв до лъскавото острие стигна смоленчанинът. Другарите му взеха да го насърчават, а той заби щика в крака на Владек, извади окървавеното острие и замахна отново. Втория път острието се заби надълбоко в дъсчения под на клатещия се вагон, току до ухото на Владек. Смоленчанинът се опита да го извади от пода, ала Владек го изрита с все сила в слабините, изтика противника си назад и сграбчи щика. Скочи, нахвърли се върху другото момче и заби острието право в устата му. Смоленчанинът нададе смразяващ писък, разбудил целия влак. Като въртеше щика, полячето го извади и отново и отново наръга другия хлапак, макар че той отдавна бе престанал да мърда. Както бе коленичил и едвам си поемаше дъх, той се надвеси над него, сетне вдигна трупа и го метна от вагона. Чу как тялото тупва отстрани на коловоза и надзирателите стрелят по него, макар да не се налагаше.

Владек отиде с куцукане при Алфонс, който, без да се помръдва, още лежеше върху дъските, коленичи и разтърси безжизненото тяло — и вторият му свидетел беше мъртъв. Кой сега щеше да повярва, че той, Владек, е избраният наследник на барона? Какъв смисъл имаше оттук нататък животът? Той се свлече на колене. Хвана с две ръце щика и насочи острието към стомаха си. Ала един от надзирателите начаса скочи върху него и издърпа оръжието.

— А, без тия! — скастри го той. — За лагерите ни трябват чевръсти като теб. Само това оставаше, ние да вършим цялата работа!

Владек зарови глава в дланите си и за пръв път усети колко силно го боли раненият с щика крак. Беше изгубил наследството си, та да стане водач на тълпа смоленчани без пукнат грош в джоба.

Целият вагон отново беше негов и той трябваше да поеме отговорността за двайсет затворници. Без да губи и миг, ги разпредели така, че всеки от поляците да спи до един от смоленчаните — войната между двете групи приключи.

Голяма част от времето момчето посвещаваше на това да усвоява странния им език — трябваше да минат доста дни, докато си даде сметка, че езикът всъщност е руски, толкова различен бе той от класическия руски, на който го бе учил баронът, и чак тогава проумя къде ги откарва влакът.

Денем Владек викаше двама смоленчани, които да го обучават на своя език, и щом те се уморяха, ги заменяше с други двама — това продължаваше, докато всички капнеха.

Малко по малко малчуганът се научи да разговаря без затруднения с новите си подопечни. Някои бяха руски войници, върнати от германците в родината си и сега пращани на заточение, затова че са попаднали в плен. Останалите бяха белогвардейци, селяни, миньори, черноработници, противопоставили се на революцията.

Влакът напредваше из пущинак, какъвто Владек не беше виждал никога през живота си, минаваше покрай градове, за които той чуваше за пръв път: Омск, Новосибирск, Красноярск. Дори имената звучаха злокобно. Най-сетне, след три месеца път и над пет хиляди километра, пристигнаха в Иркутск, където железопътната линия рязко свършваше.