Джефри Арчър - Каин и Авел

В края на деня надзирателят се връщаше и броеше колко дървета са отсекли — беше обяснил на заточениците, че който не отсече еди-колко си дървета, на другия ден целият отряд ще бъде лишен от храна. Ала когато в седем вечерта идваше да прибере дърварите по неволя, вече се беше мръкнало и той не виждаше колко точно дървета са отсекли.

Владек научи останалите от отряда в късния следобед да махат снега от трупите, повалени предния ден, и да ги редят при дърветата, отсечени днес. Надзирателят така и не усети безобидната им хитрост и отрядът на малкия поляк никога не остана без дажба.

Понякога се изхитряваха да занесат в лагера някоя и друга тънка цепеница, която привързваха под крачолите, та вечерта да я сложат в кюмбето. За това се искаше предпазливост, защото поне един човек от отряда биваше претърсван задължително на излизане или на влизане в лагера — надзирателите го караха да изуе едната или и двете валенки и да застане бос във вледеняващите преспи. Спипаха ли ги, че внасят или изнасят нещо, отрядът щеше да бъде лишен цели три дни от храна.

След няколко седмици Владек усети, че кракът му изтръпва и го боли. Момчето си мечтаеше да скове студ и температурите да паднат поне десет градуса под нулата — в такива дни не ги извеждаха да работят на открито, макар че после ги караха да ги отработват в неделя, когато обикновено им разрешаваха да лежат по цял ден на наровете.

Една вечер Владек теглеше отсечените трупи през пустошта, когато кракът му започна да тупти безжалостно. Момчето погледна белега, който му беше останал от раната, нанесена от смоленчанина, и видя, че той е отекъл и е станал лъскав. Вечерта показа раната на надзирателя, който му нареди на другата заран, още преди изгрев-слънце да се яви при лекаря на лагера. Цяла нощ момчето държа крака си току до кюмбето, сред мокрите валенки, ала то почти не топлеше и не можеше да облекчи болката.

На другата сутрин Владек стана един час по-рано от обикновено. Ако не успееше да отиде преди работа при лекаря, щеше да се наложи да чака за прегледа чак до следващата заран. Момчето не искаше и да си помисли, че още цял един ден ще търпи силната болка. Яви се при лекаря и му каза името и номера си.

Пиер Дюбиен беше добродушно сгърбено старче с плешиво теме, според Владек изглеждаше по-стар и от барона. Без да пророни и дума, лекарят прегледа крака на момчето.

— Раната ще заздравее ли, докторе? — попита Владек.

— Знаеш ли руски?

— Да.

— Ще си останеш куц, млади момко, инак кракът ти ще оздравее. Но за какво ли ти е? За да влачиш до гроб трупи тук.

— Не, докторе, смятам да избягам и да се върна в Полша — възрази момчето.

Лекарят го погледна изпитателно.

— Не говори толкова високо, глупчо такъв! Би трябвало вече да си наясно, че оттук няма измъкване. Пленник съм вече петнайсет години и оттогава всеки ден си мечтая да избягам. Това обаче е невъзможно, никой досега не е успял да избяга. Дори ако отвориш дума за бягство, ще те хвърлят в карцера, а там носят храна през два дена и палят кюмбето колкото да се разтопи ледът по стените. Голям късмет ще извадиш, ако се измъкнеш оттук жив.

— Ще избягам, ще видите — отсече Владек, без да сваля вторачен поглед от стареца.

Лекарят се взря в очите на малчугана и се усмихна.

— Драги ми приятелю, никога вече не споменавай за бягство, че току-виж те убили. Връщай се на работа, движи крака и всяка сутрин идвай на преглед.

Владек се върна в гората и отново се зае да сече дърва, но видя, че успява да премести трупите най-много на няколко метра. Кракът го болеше непоносимо, сякаш всеки момент щеше да се счупи на две. На другата сутрин лекарят го прегледа по-обстойно.

— Определено си по-зле — отсъди той. — На колко години си, малкият?

— Май на тринайсет — отвърна Владек. — Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин и деветнайсета — каза лекарят.

— Значи съм на тринайсет. А вие на колко сте?

Изненадан от въпроса, старецът се взря в сините очи на хлапака.

— На трийсет и осем — пророни той едва чуто.

— Бог да ми е на помощ — простена Владек.

— И ти, моето момче, ще изглеждаш така, ако си гнил по лагерите петнайсет години — отбеляза делово лекарят.

— А защо всъщност сте тук? — полюбопитства хлапакът. — Защо ви държат толкова дълго?

— През 1904 година, малко след като се дипломирах като лекар и отидох на работа във френското посолство в Москва, ме обявиха за шпионин и ме хвърлиха в един от московските затвори. Мислех, че не може да ме сполети нищо по-ужасно, докато не избухна революцията и не ме тикнаха в тая адска дупка. Дори французите вече са забравили, че ме има на белия свят. Попаднат ли тук, в лагер двеста и едно, малцина си излежават докрай присъдите, значи и на мен ми е писано да умра като всички останали тук.