Джефри Арчър - Каин и Авел

— Най-после, най-после — заповтаря той на глас.

Надзърна през прозорчето и видя как гарата в далечината се смалява все повече и повече, а надзирателите се превиват от смях и прикачват към оковите новите затворници, преди да ги подкарат към лагер двеста и едно. Колцина ли щяха да стигнат живи? Колцина щяха да се превърнат в храна за вълците? Кога ли щяха да забележат, че него го няма?

Седя още няколко минути на тоалетната чиния — беше толкова ужасен, че не можеше да помръдне и не знаеше какво да стори оттук нататък. Не щеш ли, на вратата се заблъска. Владек се запита изтръпнал кой ли е, някой надзирател, кондукторът, войник? В съзнанието му един след друг се застрелкаха образи, кой от кой по-страшни. Наистина му се доходи до тоалетна. На вратата продължаваше да се блъска.

— Излизай, излизай де! — подвикна грубо някой на руски.

Владек нямаше избор. Ако отпред стоеше войник, момчето не можеше да избяга — през прозорчето нямаше да се промуши и джудже. Ако ли пък не беше войник, Владек само щеше да привлече вниманието, в случай че продължеше да стои залостен вътре. Смъкна затворническите дрехи, сгъна ги на възможно най-малкия вързоп и ги метна през прозореца. После извади от джоба на сакото шапка, с която да покрие главата си, и отвори.

В тоалетната нахълта припрян човек, който дори не изчака момчето да излезе и започна да си сваля панталоните.

След като се озова в коридора, Владек се почувства откъснат от целия свят. В старомодния костюм биеше на очи, все едно бе ябълка, турена навръх купчина портокали. Веднага тръгна да търси друга тоалетна. Намери незаета, залости се вътре и бързо махна шевовете в подплатата на сакото, откъдето извади една от четирите банкноти от по петдесет рубли. Пак пъхна в подплатата останалите три и се върна в коридора. Влезе във възможно най-пълния вагон и се спотаи в ъгъла. Насред вагона някакви мъже играеха на карти — колкото да убиват времето.

В замъка, седнеха ли да играят с Лев, Владек винаги излизаше победител и сега му се прииска отново да си премери силите, но се опасяваше, че ако спечели, ще привлече вниманието. Мъжете продължаваха да играят и малкият поляк едвам се сдържа на изкушението да се включи и да заложи своите двеста рубли.

След като се раздели с доста тлъста сума, един от комарджиите стана ядосан и се премести с ругатни до Владек.

— Днес не ви върви — подхвана момчето колкото да си чуе гласа.

— А, върви ми, защо да не ми върви, само дето парите ми свършиха, инак щях да им покажа на тия там — отвърна комарджията.

— Защо не ми продадете шубата си? — предложи Владек.

Мъжът беше сред малцината пътници във вагона, облечени в хубав, макар и поизносен дебел кожух от меча кожа. Той се взря в момчето.

— Като ти гледам костюмчето, малкия, надали ти е по джоба да купиш цяла шуба — рече пътникът, ала от гласа му Владек разбра, че той все пак се надява да се спазарят. — Не я давам за по-малко от седемдесет и пет рубли.

— Аз пък не давам за нея повече от четирийсет — отсече хлапакът.

— Шейсет — каза комарджията.

— Петдесет — смъкна пак Владек.

— А, без тия! Не мога да ти я дам за по-малко от шейсет, купил съм я за стотачка — настоя непознатият.

— Да де, но преди доста време — заинати се Владек, като обмисляше какви ли ще бъдат последиците, ако бръкне в подплатата и извади още пари, за да плати за кожуха.

Реши да не го прави — само щеше да привлече вниманието, и да изчака друг сгоден случай. Но не искаше и да признава, че наистина не е в състояние да плати за шубата, затова пипна яката и отсече доста презрително:

— Охарчил си се излишно, мой човек, петдесет рубли и нито копейка повече.

Сетне се понадигна, уж да си ходи.

— Я чакай! Чакай де! — спря го комарджията. — Ще ти я дам за петдесет.

Владек извади от джоба си петдесетте рубли, а непознатият смъкна шубата и я смени за омаслената червеникава банкнота. На Владек кожухът му беше възголям, почти опираше в земята, ала на него му трябваше точно такъв, та да скрие подозрителния костюм. Погледа как непознатият се връща при картоиграчите и отново се включва в играта дори и този път да загуби. Беше усвоил от новия си учител две неща: никога да не играе комар, ако не е по-опитен и няма по-добри познания, и да не се изкушава да се пазари, ако не му е по джоба да плати.

Излезе от вагона, чувстваше се малко по-спокоен с новата стара шуба. Тръгна да оглежда вече по-уверено влака. Имаше вагони първа и втора класа. Във втора пътниците или стояха прави, или седяха на дървени седалки, а в първа имаше купета с тапицирани седалки. Всички вагони бяха претъпкани, с изключение на един от първа класа, където в едно от купетата седеше самотна жена. Доколкото Владек можеше да прецени, пътничката беше на средна възраст, облечена малко по-добре и малко по-пълна от другите във влака. Носеше тъмносиня рокля, а на главата си шал. Непознатата се усмихна на Владек, който продължаваше да стои и да я гледа, и това го насърчи да влезе в купето.