Джефри Арчър - Каин и Авел

— Всъщност, скъпа, и Джон не знае почти нищо за него — сподели тя по телефона, — освен че е доста красив.

Мнението на Джон по този въпрос бе потвърдено от Ан и Мили. Когато Ан отиде у своите приятели, Хенри Осбърн, който се топлеше край камината, стана на мига, та Мили да ги запознае. Беше висок малко над метър и осемдесет, с тъмни, почти черни очи, черна права коса, строен и атлетичен. На Ан тутакси й стана много приятно, че тази вечер ще й кавалерства такъв преливащ от сили младолик мъж, докато Мили ще се задоволява със съпруг, който до ослепителния си колега от университета изглеждаше доста стар. Ръката на Хенри Осбърн беше превързана и прихваната за рамото с бинт, който почти скриваше вратовръзката на Харвардския университет.

— Рана от войната ли? — попита състрадателно Ан.

— Не, седмица, след като се върнах от Западния фронт, паднах по стълбите — засмя се той.

Това бе от малкото вечери напоследък, когато времето за Ан отлетя неусетно. Хенри Осбърн отговори на всичките й изпитателни въпроси. След като се дипломирал в „Харвард“, бил работил в агенция за недвижими имоти в родния си град Чикаго, но когато избухнала войната, не се стърпял и отишъл да им натрие носовете на германците. Знаеше какви ли не забавни истории за Европа, разказваше за живота си на млад лейтенант, който на Марна е защитавал честта на Щатите. След смъртта на Ричард Мили и Джон виждаха Ан за пръв път тъй засмяна и се спогледаха многозначително, когато Хенри попита дали може да я изпрати с колата.

— Какво възнамерявате да правите сега, след като сте се прибрали в страна, сякаш създадена за герои? — поинтересува се Ан, щом Хенри Осбърн подкара по Чарлс стрийт.

— Още не съм решил — отвърна той. — Добре че ми се намират малко пари, мога и да не бързам. Нищо чудно дори да регистрирам своя фирма за недвижими имоти, и то тук, в Бостън. Още от времето, когато следвах в Харвардския университет, се чувствам като у дома си тук.

— Значи няма да се връщате в Чикаго?

— Нищо не ме тегли натам. И майка ми, и баща ми починаха, единствено дете съм и мога да започна на чисто където реша. Къде да завия?

— О! Първата вдясно — каза Ан.

— На Бийкън Хил ли живеете?

— Да. На стотина-двеста метра нагоре по Честнът, червената къща на ъгъла на Луисбърг скуеър.

Хенри Осбърн спря автомобила и изпрати Ан до входната врата. Пожела й „лека нощ“ и си тръгна още преди тя да му е благодарила. Младата жена загледа как автомобилът се спуска по Бийкън Хил — искаше й се отново да се види с Хенри. Беше много щастлива, макар и не особено изненадана, когато на другата заран той й звънна по телефона.

— Бостънският симфоничен оркестър, Моцарт и онази нашумяла напоследък знаменитост, Малер. Дали ще ви убедя за следващия понеделник?

Ан бе постъписана, задето очаква с такова нетърпение да стане понеделник. Сякаш цяла вечност не я бе ухажвал мъж, който й е симпатичен.

Хенри Осбърн бе точен до минутата, двамата се ръкуваха доста непохватно и той прие да пийне едно уиски със сода и лед.

— Сигурно е приятно да живееш на Луисбърг скуеър. Късметлийка сте.

— Сигурно. Всъщност не съм се замисляла за това. Родена съм и съм израсла на авеню „Комънуелт“. Тук ми се струва доста застроено.

— Не е изключено и аз да купя къща на Бийкън Хил, стига да реша да се установя в Бостън.

— В квартала рядко се появяват къщи за продан — отбеляза Ан, — но може и да ви провърви. Дали да не тръгваме? Не обичам да закъснявам за концерт и да се налага да стъпвам по краката на хората, докато си стигна до мястото.

Хенри си погледна часовника.

— Да, хайде да тръгваме, ще бъде неприятно, ако пропуснем появата на диригента, но колкото до краката, можете да не се притеснявате. Ще настъпвате само моите. Местата ни са до пътеката.

Подир водопада от прекрасни звуци бе съвсем естествено Хенри да хване подръка Ан, докато двамата вървяха към „Риц“. След смъртта на Ричард го беше правил единствено Уилям, и то след дълги увещания, тъй като според него било лигаво да се държи с майка си за ръка. И този път времето за Ан отлиташе неусетно. На какво ли се дължеше, дали на отличната кухня в „Риц“, или на компанията на Хенри? Сега той я разсмиваше с разказите си за Харвардския университет и я разплакваше със спомените от войната. Ан съзнаваше, че Хенри изглежда по-млад от нея, ала бе видял в живота си толкова много, че в компанията му тя се чувстваше прелестно неопитна и млада. Разказа му за смъртта на мъжа си и отново си поплака. Хенри я държеше за ръката, докато, грейнала от гордост и обич, Ан му говореше за сина си. Сподели, че винаги си е мечтаел да има син. Почти не отвори дума за Чикаго и за живота си там, ала младата жена бе сигурна, че му е много мъчно за майка му и баща му.