Джефри Арчър - Каин и Авел

Ядосан, че е изгубил цели двайсет долара, Уилям реши да си ги върне по време на великденската ваканция. След като се прибра у дома, провери на кои увеселения и светски прояви майка му държи да присъства и той, и установи, че разполага едва с четиринайсет свободни дни, които обаче бяха предостатъчни, за да осъществи новото си начинание. Продаде всички акции, които бе закупил по препоръка на „Уолстрийт Джърнъл“, и те му донесоха някакви си дванайсет долара. С тези пари си купи парче шперплат, четири колела, оси и връв, които след известен пазарлък му струваха пет долара. Сетне нахлупи платнено кепе, облече старо костюмче, което вече му беше омаляло, и отиде на местната железопътна гара. Застана пред изхода — да си рече човек, че умира от глад и умора, и се зае да уведомява някои от пътниците — според преценката си, че най-добрите бостънски хотели са само на две крачки от гарата и не е нужно те да се охарчват за такси или за двуколка, доколкото такива все още имаше в града, тъй като той, Уилям, ще откара багажа им на самоделната си количка, и то срещу двайсет на сто от сумата, която ще им вземат таксиметровите шофьори, освен това добавяше, че разходката ще им се отрази добре. Установи, че ако работи по шест часа на ден, ще печели има-няма четири долара.

Пет дни преди началото на учебния срок беше покрил загубите си и вече беше на печалба от десет долара. Точно тогава обаче се появиха спънки. Таксиметровите шофьори започнаха да се дразнят от малчугана. Уилям ги успокои, че макар и деветгодишен, ще излезе в „пенсия“, стига всеки от тях да се изръси с петдесет цента — та той да си покрие разходите по самоделната количка. Шофьорите склониха и хлапето спечели още осем долара и петдесет цента. Докато се прибираше на Бийкън Хил, продаде количката за пет долара — купи я един негов съученик, с две години по-голям от него, който не след дълго установи, че търсенето на колички е спаднало: цялата следваща седмица, всеки божи ден валеше като из ведро.

В последния ден от ваканцията Уилям отново внесе парите в спестовната си книжка в банката при лихва две и половина на сто. През следващия учебен срок това решение не го безпокоеше особено, защото спестяванията му набъбваха неотклонно. Не го разтревожи и това, че са потопили „Лузитания“ и през април 1917 година Уилсън е обявил война на Германия. Уилям увери майка си, че нищо и никой не е в състояние да победи Щатите. За да го потвърди, дори вложи десет долара в Облигациите на свободата 4 4 Пет емисии облигации, пуснати от правителството на САЩ, за да подпомогнат участието на страната в Първата световна война. — Б.пр. .

На единайсетия му рожден ден приходната част в счетоводната книга показваше печалба от четиристотин и дванайсет долара. Уилям подари на майка си писалка, а на бабите — брошки от местния бижутериен магазин. Писалката беше марка „Паркер“, а брошките пристигнаха у бабите в кутийки на „Шрийв, Кръмп и Лоу“, които малчуганът беше изнамерил след дълго ровичкане в боклукчийските кофи зад прочутия магазин. Няма как да не му се признае — не искаше да мами бабите си, просто от опита, натрупан покрай етикетите от кибритени кутийки, беше узнал, че добрата опаковка всъщност продава стоката. Бабите забелязаха, че кутийките не са с печата на „Шрийв, Кръмп и Лоу“, но въпреки това си носеха гордо брошките.

Двете стари дами продължаваха да следят изкъсо всяка крачка на Уилям и бяха решили, че щом навърши дванайсет години, той — според първоначалния замисъл, ще продължи образованието си в училище „Сейнт Пол“ в Конкърд, щата Ню Хампшър. Момчето оправда всичките им очаквания и ги зарадва с най-високата стипендия по математика, с която, макар и да не се налагаше, спести на семейството към триста долара годишно. Уилям прие стипендията, а бабите върнаха парите, та, както се изразиха, „с тях да си помогне някое дете, на което не му върви толкова много в живота“. На Ан й беше неприятно, че Уилям ще я напусне, за да отиде в пансион, но бабите настояха и, което бе по-важно, тя знаеше, че стига да бе жив, Ричард също щеше да иска това. Извеза върху дрехите името на Уилям, надписа обущата му, провери багажа и накрая сама го подреди, като отказа помощта на прислугата. Когато дойде време Уилям да замине, майка му го попита колко джобни пари иска за първия учебен срок.

— Не искам пари — отсече той и не каза нищо повече.

Целуна майка си по бузата. Нямаше и представа колко ще й е мъчно за него. Облечен с първите дълги панталони през живота си, подстриган много късо, Уилям се отправи с куфарчето по алеята към шофьора Робъртс. Качи се отзад на ролс-ройса и потегли. Не се обърна. Майка му махаше и махаше, а после се разплака. На Уилям също му се плачеше, ала той знаеше, че ако беше жив, баща му нямаше да го одобри.