Джефри Арчър - Каин и Авел

— Да, господарю.

— Казвам се барон Розновски.

— Знаем, господарю — отвърна невинно икономът.

— Не ме прекъсвай — сопна се баронът. — Всеки момент ще умра.

Хората в подземието мряха като мухи, затова двамата не възразиха.

— Не мога да съставя ново завещание, не разполагам нито с хартия, нито с перо и мастило. Затова правя завещанието си във ваше присъствие и вие ще ми бъдете двамата свидетели, изисквани според древните закони на Полша. Разбирате ли какво ви казвам?

— Да, господарю — отвърнаха двамата в един глас.

— Първородният ми син Лев е мъртъв. — Известно време баронът мълча. — Ето защо завещавам имението и цялото си имущество на момчето, познато като Владек Кожекевич.

Владек не беше чувал от години презимето си и не разбра веднага какво точно означават думите на барона.

— Като доказателство, че го правя по своя воля — продължи старецът, — му подарявам родовата гривна.

Той вдигна бавно дясната си ръка, махна от китката сребърната гривна и я подаде на онемялото момче. Сетне го хвана с все сила и прокара пръсти по гърдичките му, сякаш за да се увери, че пред него стои то.

— Моят син — възкликна благородникът, докато слагаше гривната върху китката на малчугана.

Цяла нощ Владек плака и лежа в обятията на барона, докато накрая не усети, че сърцето му е спряло да бие, а пръстите, с които го е хванал, са започнали да се вкочаняват. На заранта надзирателите изнесоха трупа на благородника и разрешиха на Владек да го погребе до сина му Лев, в семейното гробище в двора на параклиса. Докато спускаха тялото в плиткия гроб, който Владек бе изкопал сам, опърпаната риза на барона се отвори. Владек се вторачи в гърдите на мъртвеца.

Той също беше само с едно зърно.

Така дванайсетгодишният Владек Кожекевич, който живееше в тясното каменно подземие, наследи шейсет хиляди акра земя, един замък, две големи къщи, двайсет и седем по-малки и ценна сбирка от картини, покъщнина и накити. От този ден нататък пленниците гледаха на него като на свой законен господар с владения, състоящи се от четири килии, със свита от тринайсет сломени слуги и с една-едничка любов — Флорентина.

Владек отново се върна към установения в тъмницата ред, който сякаш щеше да трае вечно. Един мек сух ден в края на зимата на 1918 година пленниците чуха стрелба и кратко боричкане. Владек бе сигурен, че полската войска е дошла да го освободи и сега той ще може да получи законно полагащото му се наследство. Надзирателите германци избягаха и оставиха неохранявана металната врата на тъмницата, но ужасени и притихнали, затворниците продължиха да се притискат един към друг, събрани в долните килии. Владек стоеше сам-самичък на входа, въртеше сребърната гривна върху китката си и очакваше победоносно своите освободители. Най-сетне се появиха и онези, които бяха разгромили германците — говореха на груб славянски език, който Владек помнеше от училище и от който се страхуваше повече, отколкото от немския. Заедно със свитата си бе извлечен най-безцеремонно в прохода. Известно време пленниците чакаха, сетне бяха огледани надве-натри и отново хвърлени в тъмницата. Новите нашественици дори и не подозираха, че дванайсетгодишното хлапе е господар на всичко, докъдето поглед стига. Не знаеха езика му. Бяха получили пределно ясна заповед, която никой не дръзваше да оспорва: да застрелват на място всеки враг, ако той отхвърля договора от Брест-Литовск — според него тази част от Полша беше тяхна, а който не го отхвърля, да бъде пращан до живот в лагер номер двеста и едно. Подвили опашки, германците бяха преминали в отстъпление и се бяха изтеглили в новите си граници, а Владек и хората му чакаха с надежда новия живот, без да подозират каква съдба им се готви.

След като прекара още две нощи в тъмницата, момчето се примири с мисълта, че ще лежат тук още дълго. Новите надзиратели изобщо не разговаряха с него и това му напомни какъв е бил животът преди три години — ако не друго, Владек си даде сметка, че в последно време при германците редът не е бил толкова строг и че сега отново е затегнат.

Заранта на третия ден за огромна изненада на малчугана ги изтикаха всички — петнайсет измършавели мръсни тела, на моравата пред замъка. Отвикнали от слънчевата светлина, двама от слугите се свлякоха в несвяст. И на Владек му беше трудно да издържи на яркото слънце, затова си затули очите с длан. Без да продумват, пленниците зачакаха на моравата какво ще направят оттук нататък войниците. Надзирателите ги накараха да се съблекат и им заповядаха да се изкъпят в реката. Владек скри сребърната гривна под дрехите и се завтече с отмалели нозе към водата. Скочи вътре и затаи дъх — водата беше леденостудена, макар че усещането бе върховно. Останалите пленници го последваха и напразно се замъчиха да смъкнат трупалата се цели три години мръсотия.