Джефри Арчър - Каин и Авел

— Ще снемат всички обвинения в подкуп, ако се признаете за виновен по обвинението, че сте се опитвали да повлияете незаконосъобразно на държавен служител.

— А ако откажа, имам ли шансове да се измъкна?

— Да, петдесет на петдесет — обясни Джилкс.

— А ако ме осъдят, колко ще ми дадат?

— Съдията Прескот не си поплюва. Ще ви осъди най-малко на шест години.

— А ако приема предложението на прокуратурата и се призная за виновен по двете по-леки обвинения, какво ме очаква?

— Солена глоба. Ще се изненадам, ако ви осъдят на повече — поясни Джилкс.

Известно време Авел обмисля възможностите.

— Ще се призная за виновен. Хайде най-после да приключваме.

Прокурорът уведоми съдията, че се отказва от петнайсет от обвиненията срещу Авел Розновски. Х. Трафорд Джилкс се изправи и съобщи, че клиентът му желае да се признае за виновен по останалите две обвинения в злоупотреба. Съдебните заседатели бяха разпуснати и съдията Прескот тегли едно конско на Авел, напомняйки му, че правото да развива бизнес не включва правото да подкупва държавни служители. Подкупът бил престъпление, при това тежко, ако го извършвал умен, кадърен човек, на когото не му се налагало да пада толкова ниско. В други държави, натърти съдията, от което Авел отново се почувства жалък имигрант, рушветът може и да е нещо обичайно, в Съединените американски щати обаче той бил недопустим. Съдията Прескот осъди Авел на половин година условно и на глоба от двайсет и пет хиляди долара плюс разходите по делото.

Джордж заведе Авел в мансардния апартамент в „Барон“ и цял час пиха уиски, докато накрая Авел рече:

— Свържи се, Джордж, с Питър Парфит и му брой единия милион, който иска за своите два процента от банка „Лестър“: веднъж да притежавам осем на сто от банката, ще се възползвам от точка седма на правилника на „Лестър“ и ще довърша Уилям Каин в заседателната зала на собствения му управителен съвет.

Джордж кимна, без да казва нищо.

Няколко дни по-късно Държавният департамент оповести, че Полша е получила статут на най-облагодетелствана нация в търговията със Съединените щати и следващият американски посланик във Варшава се казва Джон Мурс Кабът.

Една студена февруарска вечер Уилям се облегна на стола и прочете отново доклада на Тадиъс Коен. Хенри Осбърн бе предоставил цялата информация, необходима за унищожаването на Авел Розновски, беше си прибрал двайсет и петте хиляди долара и беше изчезнал сякаш вдън земя. „Съвсем в негов стил“, каза си Уилям и прибра в касата опърпаната папка, върху която пишеше „Розновски“. Преди няколко дни Тадиъс Коен бе пратил оригинала в Министерството на правосъдието във Вашингтон, окръг Колумбия.

След като Авел Розновски се прибра от Турция и бе задържан, Уилям бе очаквал той да отвърне на удара и незабавно да пусне на борсата всичките си акции от „Интерстейт“. Този път банкерът беше подготвен. Вече бе предупредил борсовия си посредник, че доста неочаквано на пазара може би ще се появят големи количества от акциите на „Интерстейт“. Беше му дал недвусмислени нареждания: да изкупи незабавно акциите, та котировките им да не падат. Беше готов да бръкне в личната си сметка, за да противодейства поне в началото и да не поставя в затруднение банката. Освен това бе пратил до всички акционери на „Лестър“ паметна записка с молбата да не продават акциите си в „Интерстейт“, без предварително да се допитат до него.

Седмиците минаваха, Авел Розновски не предприемаше нищо и Уилям започна да мисли, че Тадиъс Коен е бил прав, когато е предположил, че Розновски така и не се е досетил кой стои зад удара с папката и обвинява за него единствено Хенри Осбърн.

Коен беше сигурен, че ако Осбърн се яви да свидетелства пред съда, на Авел Розновски не му мърда да гние доста дълго по затворите и това ще му попречи да се сдобие с осем на сто от банка „Лестър“ и да застраши нея и Уилям Каин. Уилям се надяваше присъдата да вразуми Ричард и да го накара да се върне вкъщи. След последните разкрития за семейство Розновски синът му сигурно щеше да намрази жена си и да осъзнае що за стока е баща й.

Уилям бе готов да приеме Ричард. Сега, след пенсионирането на Тони Симънс и смъртта на Тед Лийч, в управителния съвет на „Лестър“ бе зейнала дупка. Ричард трябваше да се върне в Ню Йорк най-късно до десет години, когато Уилям щеше да навърши шейсет и пет, в противен случай за пръв път от близо столетие представител на рода Каин нямаше да е в управата на банката. Коен бе проучил, че Ричард води блестящо финансовите дела в магазините на Флорентина и дори е приобщил към тях и други вериги, но със сигурност възможността да оглави банка „Лестър“ бе за него по-важна от това да живее с тая Розновски.