Джефри Арчър - Каин и Авел

— Е, завръщате се победоносно — отбеляза Флечър Уорън. — Виждали ли сте посолството ни във Варшава?

— Не, не съм — призна Авел.

— Сградата не е лоша — обясни сър Бърнард. — Покрай това се сетих, че вие, колониалисти такива, стъпихте в Европа чак след Втората световна война. Но храната е отвратителна. Очаквам да предприемете нещо, господин Розновски. Опасявам се, че единственото, което можете да сторите, е да построите и във Варшава хотел от веригата „Барон“. Щом станете посланик, това е най-малкото, което ще очакват от един стар поляк.

Авел беше в еуфория — смееше се и се радваше на недодяланите шегички на сър Бърнард. Усети, че е попрекалил с портвайна и се чувства доволен от себе си и от света. Изгаряше от нетърпение да се прибере в Щатите и сега, след като назначението бе потвърдено, да съобщи новината на Флорентина. Тя щеше да е много горда с него. Реши, че от Ню Йорк ще замине незабавно за Сан Франциско, за да се помири с дъщеря си. Открай време бе искал да го направи, а сега си имаше и оправдание. Дори младият Каин вече му беше симпатичен — един дявол знае защо. Трябваше да престане да го нарича „младия Каин“. Как ли му беше името — а, да, Ричард. Точно така, Ричард. Най-неочаквано му олекна от това решение.

Тримата отидоха при дамите в гостната и Авел докосна британския посланик по рамото.

— Трябва да си тръгвам, Ваше Превъзходителство.

— Значи се връщате в „Барон“ — каза сър Бърнард. — Разрешете, драги ми приятелю, да ви изпратя до колата.

Жената на посланика се сбогува на вратата със своя гост.

— Лека нощ, лейди Бъроус, благодаря за незабравимата вечер.

Тя се усмихна.

— Знам, че не би трябвало да знам, господин Розновски, но нека ви поздравя за назначението. Сигурно се гордеете много, че се връщате в своята родина като висш представител на държавата.

— Наистина съм много горд — отвърна непринудено Авел.

Сър Бърнард слезе заедно с него по мраморното стълбище на английското посолство и го изпрати до чакащия автомобил. Шофьорът отвори вратата.

— Лека нощ, Розновски — пожела посланикът, — и успех във Варшава. Между другото, надявам се да сте останали доволен от храната в английското посолство, все пак я опитвате за пръв път.

— Всъщност за втори, сър Бърнард.

— И друг път ли сте идвали тук, приятелю? Проверихме в книгата на посетителите, но не открихме името ви.

— Няма как да го откриете — потвърди Авел. — Последния път вечерях в кухнята на вашето посолство. Там надали си водят книга на посетителите, но да ви призная, от години не бях хапвал толкова вкусно.

Авел се усмихна и се качи на задната седалка на автомобила. Сър Бърнард явно се чудеше дали да му вярва. Шофьорът подкара към „Барон“, а Авел забарабани с пръсти по страничния прозорец и си затананика. Искаше му се още сутринта да се върне в Щатите, но нямаше как да откаже на Флечър Уорън, поканил го утре на вечеря в американското посолство. Сякаш чуваше как сър Бърнард му напомня, че не подобава на един бъдещ посланик да отказва покана за вечеря.

Прекара чудесно и у американския посланик. Отбраните гости го помолиха да разправи как е станало така, че се е хранил в кухнята на британското посолство. Когато им каза истината, всички го зяпнаха изумени и възхитени. Май не му повярваха, когато спомена и как насмалко да му отсекат ръката, затова пък се прехласнаха по сребърната гривна. И тази вечер всички го наричаха „Ваше превъзходителство“.

На другия ден Авел стана рано за полета до Щатите. Самолетът кацна в Белград и докато зареди гориво, чакаха цели шестнайсет часа. Обясниха на Авел, че трябвало да отстранят някаква повреда в колесника. Той седеше в чакалнята на летището и отпиваше от югославското кафе, което, общо взето, не ставаше за пиене. Забеляза, че разликата между британското посолство и барчето на летището в една завладяна от комунистите страна е както между небето и земята. Накрая самолетът излетя и ги откара в Амстердам, където отново чакаха сякаш цяла вечност. Този път прехвърлиха Авел на друг самолет.

Най-сетне подир близо трийсет и шест часово пътуване той пристигна на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк. Едвам се държеше на крака. След митническата проверка най-неочаквано бе обкръжен от журналисти, камери и фотоапарати, които защракаха срещу него. Той веднага грейна в усмивка. Реши, че вече са обявили официално назначението му. Изпъчи се и закрачи гордо и бавно, за да не му личи толкова много, че куца. Фоторепортерите и операторите се заблъскаха най-безогледно, за да са сигурни, че ще го снимат. От Джордж нямаше и следа.