Джефри Арчър - Каин и Авел

Вече притежаваше парцели в пет от държавите в Персийския залив, но строителството беше започнало единствено в Риад. Ако беше по-млад, Авел сигурно щеше да остане година-две в Близкия изток, за да следи изкъсо арабите. Но сега не издържаше на пясъка, жегата и на това, че никога не знаеше кога може да си поръча уиски. Помисли си, че явно е остарял, щом не понася и местните хора. Натовари с тях да се занимава един от младите му заместници, след което му каза, че ще му разреши да се върне и да се разправя с неверниците в Щатите едва след като се увери, че е излязъл на глава с правоверните в Близкия изток.

Остави клетия си заместник в най-богатия частен ад на земята и замина за Турция.

Последните няколко години бе идвал често тук, за да наглежда строежа на „Барон“ в Истанбул. Градът винаги пробуждаше в душата му нежни чувства. Авел очакваше с нетърпение да открие свой хотел в страната, откъдето бе тръгнал, за да започне нов живот в Америка.

Докато разопаковаше багажа си в поредния президентски апартамент, намери петнайсет покани, очакващи отговора му. Както при откриването на всеки хотел, мнозина го канеха на вечери и приеми — все навлеци, които изникваха сякаш с вълшебна пръчица и окачваха той на свой ред да ги покани на празненството по случай откриването на „Барон“. Този път обаче две от поканите за вечеря изненадаха приятно Авел. Бяха от хора, които трудно се вместват в описанието „навлеци“ — посланиците на Щатите и на Великобритания. Беше му невъзможно да устои най-вече на поканата от британското посолство, където бе влизал преди близо четирийсет години.

Същата вечер Авел бе гост на сър Бърнард Бъроус, посланик на Нейно Величество кралицата на Великобритания в Турция. За свое учудване видя, че го слагат отдясно на жената на посланика, почест, на каквато не се беше радвал в никое посолство досега. След вечерята стана свидетел на чудноватия английски обичай жените да се оттеглят и да оставят мъжете да си пият сами портвайна или брендито и да пушат пури. Сър Бърнард покани Авел в кабинета си, където ги чакаше американският посланик Флечър Уорън. Домакинът взе на подбив Уорън, задето е допуснал той да покани пръв на вечеря Чикагския барон.

— Вие, британците, открай време сте си самонадеяно племе — рече Флечър, докато палеше дебелата кубинска пура.

— Едно знам за американците — вметна сър Бърнард. — Така и не разбират кога са победени.

Авел заслуша добродушните им шеги — не проумяваше защо са го включили в този тесен кръг. Сър Бърнард му предложи отлежал портвайн и американският посланик вдигна чаша.

— За Авел Розновски — каза той.

Британският посланик също вдигна чаша.

— Доколкото разбирам, време е за поздравления — рече той.

Авел се изчерви и стрелна с поглед Флечър Уорън с надеждата той да му помогне и да го насочи.

— Май оплесках всичко, Флечър, и пуснах котката от торбата — възкликна сър Бърнард и също се извърна към американския посланик. — Каза, стари ми приятелю, че знаели всички.

— Е, почти всички — поправи го Флечър Уорън. — Не че британците са в състояние да пазят дълго тайна.

— Затова ли ви трябваше толкова време, за да разберете, че сме във война с Германия? — заяде се Бърнард.

— А после дойдохме, за да подсигурим победата ли?

— И своята слава — подхвърли англичанинът.

Американският посланик прихна.

— Казаха ми, че до няколко дни ще излезе и официалното съобщение.

Двамата погледнаха Авел, който продължаваше да мълчи.

— В такъв случай нека аз съм първият, който ви честити, Ваше Превъзходителство — възкликна сър Бърнард. — Желая ви много успехи на новия пост.

Авел пламна, когато чу да се обръщат към него със звание, което от няколко месеца бе нашепвал толкова често пред огледалото.

— Трябва да свиквате да ви наричат „Ваше Превъзходителство“ — продължи британският посланик, — а също с куп други неща, най-вече с проклетите мероприятия, на които ще ви се наложи да ходите постоянно. Ако сега си имате проблеми с теглото, те ще ви се сторят шега в сравнение с килограмите, които ще натрупате в края на мандата. Нищо чудно да благодарите, че има студена война. Това е единственото, което ще вкара светския ви живот в някакви релси.

Американският посланик се подсмихна.

— Честито, Авел, разрешете да ви поздравя за успеха. Кога за последно сте били в Полша? — попита той.

— Преди няколко години посетих за пръв път от много време своята родина, но за съвсем кратко — отговори Авел. — Оттогава все ми се ще да отида отново.