Джефри Арчър - Каин и Авел

— Съгласен съм с почти всичко, което каза, Тони, но пак държа да останем във Великобритания.

— Това само доказва мисълта ми, Уилям. Ще закрием лондонския клон на „Каин и Кабът“, но ще запазим представителството на „Лестър“. После, дори и Лондон да загази, това няма да ни повлияе особено, защото ще сме обединили усилията си и ще бъдем по-силни.

— Но как ще се почувстваш, ако ти кажа, че заради ограниченията, наложени от Рузвелт върху търговските банки, можем да имаме управление само в един щат и затова, ако искаме сливането да е успешно, двете банки ще се ръководят от Ню Йорк, а Бостън ще се превърне в най-обикновен клон.

— Ще те подкрепя — отвърна Тони и добави: — Дори можеш да помислиш дали да не се включиш в търговско-банковите операции и да не се откажеш от пряката инвеститорска дейност.

— Не, Тони, Франклин Делано Рузвелт направи така, че сега е невъзможно честен човек да се занимава и с двете, пък и баща ми беше убеден, че можеш да обслужваш или малка групичка от богаташи, или голяма група бедняци, затова, поне докато аз съм председател на управителния съвет, „Лестър“ ще продължи да се занимава с традиционните търговско-банкови операции. Ако все пак решим да слеем двете банки, предвиждаш ли някакви спънки?

— Почти никакви, а и да възникват трудности, все ще ги преодолеем, стига и от двете страни да има добра воля. Все пак помисли добре, Уилям, в новата банка ще загубиш контролния пакет от акции и ще имаш миноритарен дял, който някой може да изкупи.

— Предпочитам да рискувам. Все пак ще стана председател на управителния съвет на една от най-големите финансови институции в Щатите.

Щастлив от разговора, същата вечер Уилям се върна в Ню Йорк и свика заседание на управителния съвет на „Лестър“, за да го запознае с предложението на Тони Симънс. След като установи, че като цяло съветът одобрява сливането, възложи на всички началници на отдели да разработят по-подробно плана.

Те работиха цели три месеца, след което докладваха на съвета — всички до последния човек бяха на едно мнение: в много отношения двете банки взаимно се допълват и бе повече от разумно да се слеят. Имаха клонове навред из Америка и представителства в Европа и можеха взаимно да си бъдат полезни. И не само това: председателят на управителния съвет на „Лестър“ още притежаваше петдесет и едно на сто от акциите в „Каин и Кабът“, благодарение на което сливането нямаше да бъде нищо повече от брак по сметка. Някои членове на управителния съвет на „Лестър“ направо недоумяваха как Уилям не се е сетил да го направи досега. Тед Лийч бе на мнение, че Чарлс Лестър вероятно е имал предвид именно такова сливане, когато е предложил за свой наследник на поста Уилям.

Отне им близо година да уточнят всички подробности и юрисконсултите често се заседяваха до среднощ, само и само да съставят необходимите книжа. В новото дружество Уилям пак си остана собственик на най-големия пакет акции — държеше дял от осем на сто, и бе избран за директор на банката и председател на управителния й съвет. Тони Симънс остана негов заместник в Бостън, Тед Лийч пък бе утвърден за заместник на Уилям в Ню Йорк. Новата търговска банка бе преименувана на „Лестър, Каин и сие“, но всички продължиха да я наричат банка „Лестър“.

Уилям реши да даде в Ню Йорк пресконференция, на която да оповести успешното сливане на двете банки, и избра понеделник, 8 декември 1941 година. Но се наложи пресконференцията да бъде отменена, тъй като предната сутрин японците бяха нападнали Пърл Харбър.

Съобщението, подготвено за медиите, бе разпространено няколко дни предварително, ала сутрешните вестници, които излязоха във вторник, съвсем разбираемо отделиха на сливането съвсем малко място във финансовите страници. Но Уилям почти не обърна внимание на това.

Не можеше да реши кога и как да каже на Кейт, че смята да се запише доброволец. Щом научи новината, жена му изпадна в ужас и веднага се опита да го разубеди.

— Какво според теб можеш да направиш, а един милион други не могат? — викна тя.

— Не знам — отвърна Уилям, — знам обаче, че трябва да сторя онова, което при тези обстоятелства щяха да направят баща ми и дядо ми.

— Те със сигурност щяха да отстояват интересите на банката.

— Не — възрази припряно мъжът й. — Щяха да отстояват интересите на Съединените щати.

Авел изчете внимателно новината за „Лестър, Каин и сие“, съобщена на финансовите страници на „Чикаго Трибюн“. Броят на вестника бе посветен почти изцяло на Пърл Харбър, нападнат от японците, и Авел сигурно щеше да пропусне дописката, ако към нея нямаше малка стара снимка на Уилям Каин, толкова стара, че Каин изглеждаше почти както преди десетина години, когато Авел бе ходил при него в Бостън. Изглеждаше прекалено млад на фотографията, за да пасва на описанието, което вестникът му правеше като блестящ председател на управителния съвет на новоучредената банка „Лестър, Каин и сие“. По-нататък в дописката се предсказваше, че „след решението на господин Каин да слее двете прочути семейни банки новата банка, обединила нюйоркската «Лестър» и бостънската «Каин и Кабът», ще стане една от най-важните финансови институции в Съединените щати. Доколкото «Трибюн» разполага с информация, акциите ще бъдат в ръцете на двайсетина души, тясно свързани по роднинска или друга линия с двете семейства“.