Джефри Арчър - Каин и Авел

Двамата с Кейт прекараха славен половин месец в Лондон, Хампшър и Линкълншър, където разгледаха парцела — над дванайсет хиляди акра, който Уилям бе закупил преди няколко месеца. Той обясни на Кейт, че от земя не се печелело много, затова пък, както добави, „тя винаги ще си бъде тук, ако нещата в Америка тръгнат на зле“.

Няколко дни преди да се приберат в Съединените щати, Кейт реши, че искала да разгледа Оксфорд, и Уилям се съгласи да я закара рано на другата сутрин. Взе под наем новичък автомобил марка „Морис“, какъвто не бе управлявал никога. Цял ден се разхождаха из университетския град, сред неговите колежи: „Модлин“, който на фона на реката представляваше великолепна гледка, „Крайстчърч“, величествен, макар и разположен на твърде оживено място, и „Мъртън“, където седнаха на моравата и се отдадоха на мечти.

— Забранено е да се седи по тревата, господине — подвикна портиерът на колежа.

Двамата с Кейт се засмяха, досущ първокурсници се хванаха за ръце и тръгнаха да се разхождат покрай река Чаруел. В една лодка осмина като Матю бяха напънали мишци и гребяха задъхано. Сега вече Уилям не си представяше живота без Кейт.

В ранния следобед тръгнаха да се връщат в Лондон и в Хенли на Темза спряха да пийнат чай в странноприемница „Камбаната“, кацнала точно над реката. Похапнаха кифлички, изпиха цяла кана силен английски чай (Кейт се престраши да го изгълта така, само с малко мляко, докато Уилям досипа гореща вода да го поразреди) и младата жена предложи да потеглят, преди да се е мръкнало, та да разгледа провинцията, но въпреки че Уилям завъртя с все сила манивелата, двигателят на мориса така и не запали. Накрая той се отказа и тъй като вече бе късно, реши да пренощуват в Хенли. Върна се на рецепцията в „Камбаната“ и помоли за две стаи.

— Съжалявам, господине, нямаме свободни стаи, останала е само една двойна — рече администраторът.

Уилям се подвоуми, пък каза:

— Взимаме я.

Кейт се поизненада, но си замълча, а администраторът й хвърли подозрителен поглед.

— Господин и госпожа?…

— Господин и госпожа Каин — отсече твърдо Уилям. — Ще се върнем малко по-късно.

— Да кача ли куфарите в стаята, господине? — подвикна след него портиерът.

— Без багаж сме — отвърна с усмивка Уилям.

— Ясно, господине.

Смаяна, Кейт забърза след Уилям по Хай стрийт в Хенли, накрая излязоха при енорийската църква.

— Мога ли да попитам, Уилям, какво правим? — престраши се да каже тя.

— Нещо, което трябваше да съм сторил отдавна, скъпа.

Кейт не зададе повече въпроси. Влязоха в притвора и Уилям намери клисаря, който редеше молитвениците.

— Къде е свещеникът? — попита той.

Клисарят се изправи и го погледна със съжаление.

— Вкъщи си е, къде другаде?

— И къде му е къщата? — опита отново Уилям.

— Американец сте, нали, господине?

— Да — потвърди нетърпеливо младежът.

— Как къде, до църквата — отвърна клисарят.

— Ще ни почакате ли десетина минути?

— Защо да го правя, господине?

Уилям извади от вътрешния си джоб голяма бяла банкнота от пет лири стерлинги и я разгъна.

— За всеки случай останете тук още четвърт час.

Клисарят се взря съсредоточено в банкнотата и възкликна:

— Американци, какво да ги правиш! Така да бъде, ще почакам, господине.

Уилям го остави с петте лири стерлинги и поведе припряно Кейт към изхода на църковния двор. Докато минаваха покрай дъската за обяви пред входа, той прочете „Енорийски свещеник: преподобният Саймън Туксбъри, магистър по хуманитарни науки, завършил Кеймбриджкия университет“. До обявата се мъдреше закован с пиронче призив към миряните да помогнат за нов покрив на църквата. В него се заявяваше доста плахо, че от полза ще бъде всяко пени, така че да се съберат необходимите петстотин лири стерлинги. Уилям забърза към къщата на свещеника, Кейт заситни няколко крачки зад него. Младежът почука силно на вратата, отвори им ухилена румена възпълна лелка.

— Вие госпожа Туксбъри ли сте? — попита Уилям.

— Да — усмихна се пак лелката.

— Може ли да поговоря със съпруга ви?

— В момента е зает, пие си чая. Наминете след малко.

— Опасявам се, че не търпи отлагане — настоя младежът.

Кейт се стъписа, но не каза нищо.

— В такъв случай заповядайте, влезте.

Къщата на свещеника бе строена още в началото на шестнайсети век и в камината в тесния каменен вестибюл гореше огън. Свещеникът — върлинест слаб мъж, който похапваше тънички сандвичи с краставица, се изправи да ги посрещне.