Джефри Арчър - Каин и Авел

В края на първата година, откакто той бе станал председател на управителния съвет, персоналът в хотелите бе съкратен наполовина и загубите възлизаха едва на сто хиляди долара. Сред ръководния състав почти нямаше текучество — увереността на Авел в бъдещето на веригата беше заразителна.

Той си постави за задача през 1932 година да приключи без загуби. Знаеше, че единственият начин да постигне такова бързо подобрение е да остави директорите сами да носят отговорност за поверения им хотел, като им дава процент от печалбата, както Дейвис Лерой бе направил с него при постъпването му в чикагския „Ричмънд“.

Обикаляше от хотел на хотел, без да се застоява в някой повече от три седмици. Ако не броим Джордж, вторите му очи и уши в Чикаго, не съобщаваше на никого кой хотел му предстои да посети. Колкото и да бе изтощително, месеци наред пътуваше надлъж и шир из страната и се връщаше в Чикаго колкото да се види със Зофя или Къртис Фентън.

След като направи цялостна оценка на финансовото състояние на веригата, му се наложи да вземе и други неприятни решения. Най-крайното бе да затвори временно двата хотела — в Мобийл и Чарлстън, които губеха толкова много пари, че нищо чудно през тях безнадеждно да изтечеше спечеленото от другите хотели във веригата. Персоналът в останалите хотели видя как балтията пада и заработи още по-усърдно. Всеки път, когато се върнеше в тесния кабинет в пристройката на „Ричмънд“ в Чикаго, Авел заварваше цяла купчина докладни, които не търпяха отлагане — спукани тръби в тоалетните, хлебарки по кухните, кавги по ресторантите и неизбежните недоволни посетители, заканили се да съдят един или друг хотел.

Хенри Осбърн отново се появи в живота му с твърде навременното предложение застрахователно дружество „Грейт Уестърн“ да изплати застраховка от седемстотин и петдесет хиляди долара за изгорелия хотел, тъй като се бе установило, че Авел няма никаква връзка с Дезмънд Пейси и не е участвал в подпалването на чикагския „Ричмънд“. Особено много бе помогнал лейтенант О’Мали. Авел си даде сметка, че му дължи не само един млечен шейк. Съгласи се с определената сума на застраховката, понеже смяташе, че тя е съвсем реална, но Осбърн го посъветва да поиска повече пари и да му даде процент от разликата. Авел може и да си имаше недостатъци, но сред тях не бе подкупността, и след тази случка си имаше едно наум за Осбърн. Щом той бе готов на бърза ръка да предаде фирмата, където си вадеше хляба, със сигурност щеше да закопае, без да му мигне окото, и Авел, ако това му отърва.

През пролетта на 1932 година Авел се поизненада, когато получи мило писмо от Мелани Лерой, далеч по-сърдечно от някогашното й държание. Той бе поласкан и дори развълнуван и й звънна, за да я покани на вечеря в „Стивънс“, решение, за което съжали още щом влезе в ресторанта и видя Зофя — простодушна, непринудена, капнала от умора, уязвима. За разлика от нея Мелани беше ослепителна в дългата тревистозелена рокля, която не оставяше съмнения как точно ще изглежда тялото й, ако роклята бъде свалена. Очите й изглеждаха по-зелени и прелестни от всякога.

— Наистина се радвам, Авел, че изглеждаш толкова добре — отбеляза тя, докато сядаше насред ресторанта, — пък и за никого, разбира се, не е тайна какво постигна с хотелска верига „Ричмънд“.

— С хотелска верига „Барон“ — поправи я Авел.

Младата жена поруменя.

— Не знаех, че си сменил името.

— Да, още миналата година — излъга той.

Всъщност му бе хрумнало именно сега да преименува всички хотели във веригата и занапред те да се казват „Барон“. Как не се бе сетил досега!

— Подходящо име — усмихна се Мелани.

Зофя остави пред нея гъбената супа с доста рязко красноречиво движение. Супата насмалко да се плисне по тревистозелената рокля.

— Още ли не си си намерила работа? — попита младежът, докато записваше върху обратната страна на листа с менюто думите „Хотелска верига «Барон»“.

— Засега не, но положението вече не е чак толкова безнадеждно. В този град, ако си жена, завършила хуманитарни науки, трябва да изчакаш, докато и последният мъж се хване на работа, за да се надяваш и ти да си намериш нещичко.

— Ако имаш желание да работиш във верига „Барон“ — рече Авел, като понатърти върху името, — само ми кажи.

— Не, не — каза младата жена. — Няма нужда.

Побърза да смени темата и заговори за музика и театър. На Авел му беше много приятно — бе истинско предизвикателство да си бъбри с такава жена, която не пропускаше да се заяде с него, но го правеше много умело. За разлика от преди той се почувства по-уверен с нея. Вечерята се проточи доста, вече минаваше единайсет и всички, включително Зофя с подозрително червени очи, си бяха тръгнали от ресторанта, когато Авел откара Мелани до тях — този път не той, а вече тя го покани да пийнат по нещо. Младежът седна в края на канапето, а Мелани му наля забранено уиски и пусна грамофона.