Джефри Арчър - Каин и Авел

Тони Симънс се върна в Лондон за поредната успешна година и след като се прибра в Щатите, озарен от славата, съобщи на управителния съвет, че през последната, трета година отчетът на лондонския клон показва печалба от над един милион долара, поредния рекорд. Уилям отчете за същия период значително по-малка печалба. Най-неочаквано Тони Симънс си бе спечелил отново благоговението на членовете на управителния съвет, а Уилям разполагаше с броени месеци, за да ги убеди да го подкрепят, докато скоростта, набрана от противника му, не станеше неудържима.

Кейт слушаше часове наред оплакванията на Уилям, като от време на време казваше нещо състрадателно или го укоряваше, че се вживява прекалено много. Матю се бе превърнал във вторите очи и уши на своя приятел и го уверяваше, че доколкото може да се съди от настроенията на членовете на управителния съвет, половината ще застанат зад него, тъй като още обвиняват Тони Симънс за огромните загуби на банката през 1929 година, докато другата половина ще решат, че Уилям е твърде млад, за да заеме такава отговорна длъжност. Както личеше, онези от членовете, които не заемаха някакъв пост в банката и не бяха работили пряко с Уилям, щяха да се съобразят най-вече с разликата във възрастта на двамата, издигнати за длъжността председател на управителния съвет. Матю постоянно чуваше все едно и също: „И на Уилям ще му дойде времето да оглави банката“. Веднъж младежът дори се вживя в ролята на Сатаната изкусител: „С пакета акции, който притежаваш в банката, Уилям, би могъл да отстраниш всички членове на управителния съвет и да ги замениш с посочени от теб хора, които ще те изберат за председател“.

Уилям знаеше прекрасно, че би могъл да стигне и по този начин до върха, но вече бе отхвърлил подобна тактика. Желаеше да стане председател на управителния съвет единствено заради качествата и заслугите си. В края на краищата баща му се бе издигнал точно така, пък и Кейт надали очакваше друго.

На втори януари 1934 година Алан Лойд уведоми писмено всички членове на управителния съвет, че на шейсет и петия си рожден свиква заседание с една-единствена точка: избора на негов наследник. Денят на решителното гласуване наближаваше все повече и Матю всъщност ръководеше сам отдел „Инвестиции“, а Кейт се грижеше двамата приятели да си похапват добре, докато обсъждат за кой ли път последния етап от кампанията. Матю не се оплака нито веднъж, задето се е нагърбил и с работата на Уилям, който дълги часове умуваше как да се добере до заветния стол. Уилям пък си даваше сметка, че неговият приятел няма да си присвои нищо от успеха му, тъй като някой ден ще оглави банката на баща си в Ню Йорк, много по-голяма от „Каин и Кабът“, и се надяваше, че все някога и той ще помогне също тъй безкористно на Матю.

Дори и не подозираше, че този ден ще настъпи по-скоро, отколкото е очаквал.

На шейсет и петия рожден ден на Алан Лойд присъстваха всички седемнайсет членове на управителния съвет. Заседанието бе открито от председателя, който произнесе прощално слово за някакви си четиринайсет минути, на Уилям обаче му се стори, че е продължило безкрайно. Тони Симънс почукваше припряно с писалката по тефтера пред него, като от време на време стрелкаше с очи Уилям. И двамата не слушаха изобщо Алан. Накрая той седна под бурните ръкопляскания на присъстващите, доколкото ръкоплясканията на шестнайсет бостънски банкери могат да са бурни. След като отново настана тишина, Алан Лойд се изправи за последен път като председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“.

— А сега, господа, трябва да изберем моя наследник. Предложени са двама кандидати с безспорни качества, господин Антъни Симънс, директор на лондонския ни клон, и господин Уилям Каин, директор на отдел „Инвестиции“ тук, в Щатите. Господа, познавате добре и двамата, затова нямам намерение да излагам подробно достойнствата им. Вместо това съм помолил всеки кандидат да запознае съвета какво смята да направи за бъдещето на „Каин и Кабът“, в случай че бъде избран.

Предната вечер претендентите за длъжността бяха хвърляли жребий кой да се изкаже пръв. Спечели Уилям, който се изправи и говори двайсет минути, обяснявайки най-подробно, че възнамерява да навлезе в нови области, в които банката не е работила досега. Подчерта най-вече, че иска да разшири дейността на „Каин и Кабът“ и да прекрачи границите на притиснатата от кризата Нова Англия, за да се доближи до сърцето на банковото дело — Ню Йорк. Дори спомена, че е възможно да основе холдинг, който да се занимава главно с търговски сделки — при тези му думи някои от по-възрастните членове на управителния съвет само поклатиха невярващо глави. Уилям изтъкна, че желанието му е банката да се разширява, да отправя предизвикателства към новото поколение финансисти, които в момента водят напред Щатите, и „Каин и Кабът“ да навлезе във втората половина на двайсети век като една от най-големите финансови институции в държавата. Седна, доволен от одобрителното шушукане. Като цяло съветът бе приел изложението му.