Джефри Арчър - Каин и Авел

После се изправи Тони Симънс, който говори много по-сдържано: през следващите няколко години банката трябвало да заздрави позициите си, да навлиза само във внимателно подбрани области и да се придържа към традиционните подходи в банковото дело, благодарение на които „Каин и Кабът“ днес се радвал на такова добро име. Тони си бил извлякъл поука от финансовата криза и основната му грижа — добави той, — била „Каин и Кабът“ да оцелее до втората половина на двайсети век, при което всички се засмяха. Говореше премерено, с авторитет, какъвто Уилям съзнаваше, че е прекалено млад, за да притежава. Когато Тони седна, Уилям не можеше да каже кого ще подкрепят членовете на управителния съвет, макар и да му се струваше, че повечето ще бъдат по-склонни да заложат на разширението, а не на застоя.

Алан Лойд уведоми другите директори, че и той, и двамата кандидати ще се въздържат от гласуване. Четиринайсетте души, които щяха да дадат гласовете си, получиха малки листчета, които надлежно попълниха и върнаха на Алан да ги преброи.

Уилям не намираше сили да вдигне поглед от тефтера, целия надраскан със заврънкулки — върху страницата дори бе останал отпечатък от потната му длан.

След като Алан приключи с преброяването, в помещението се възцари тишина и той обяви, че за Каин са гласували шестима, за Симънс — другите шестима, а двама са се въздържали. Членовете на съвета взеха да шушукат помежду си и Алан помоли за тишина. Уилям въздъхна тежко, така че го чуха всички.

Известно време Алан Лойд мълча, сетне оповести:

— При така стеклите се обстоятелства според мен е най-уместно да проведем второ гласуване. Ако някой от членовете, въздържал се при първото гласуване, реши да подкрепи един от кандидатите, той ще получи мнозинство.

Отново бяха раздадени листчета. Този път Уилям дори не погледна какво става. Заслуша как стоманените пера на писалките поскърцват, докато мъжете в заседателната попълват листчетата, които после отново отидоха у Алан Лойд. И този път той ги разгърна бавно едно по едно, сега обаче зачете на глас имената.

„Уилям Каин.“

„Антъни Симънс, Антъни Симънс, Антъни Симънс.“

Три на един гласа за Антъни Симънс.

„Уилям Каин, Уилям Каин.“

„Антъни Симънс.“

„Уилям Каин, Уилям Каин, Уилям Каин.“

Шест на четири гласа за Уилям.

„Антъни Симънс, Антъни Симънс.“

„Уилям Каин.“

Седем на шест гласа в полза на Уилям.

Уилям затаи дъх — имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато Алан Лойд отвори последното листче.

— Антъни Симънс — оповести той. — И този път, господа, за двамата са подадени еднакъв брой гласове: по седем.

Уилям знаеше, че ще се наложи Алан Лойд да гласува, за да излязат от задънената улица, и макар той да не бе споделял с никого кого предпочита за свой наследник, младежът бе сигурен, че ако се наложи, ще подкрепи него, а не Тони Симънс.

— И двата пъти за двамата кандидати са подадени еднакъв брой гласове и тъй като не очаквам някой от членовете на съвета да промени мнението си, ще гласувам за човека, който според мен трябва да стане следващият председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“. Знам, положението ми не е завидно, но нямам друг избор, освен да изразя мнението си и да подкрепя оногова, който според мен трябва да оглави банката. Този човек е Тони Симънс.

Уилям не можа да повярва на ушите си. Тони Симънс изглеждаше не по-малко стъписан. Всички изръкопляскаха, Тони се изправи от стола точно срещу Уилям, застана на челното място и се обърна към присъстващите за пръв път като новия председател на управителния съвет. Благодари на всички за подкрепата и похвали Уилям, задето не се е възползвал от силните си финансови и семейни позиции, за да се опита да повлияе на гласуването. Покани го за заместник-председател на управителния съвет и предложи Матю Лестър да замени Алан Лойд като директор — и двете предложения бяха подкрепени единодушно.

Уилям седеше, вторачен в портрета на баща си, когото — знаеше — е подвел.

Авел угаси за втори път пурата марка „Корона“ и се зарече, че няма да пали пура, докато не изплати двата милиона, нещо, което трябваше да направи на всяка цена, ако искаше да стане пълноправен собственик на хотелската верига „Ричмънд“. Сега не му беше времето за скъпи пури: индексът Дау Джоунс бе достигнал най-ниското равнище в своята история и във всеки голям американски град се виеха предълги опашки от социално слаби, чакащи да получат безплатна храна. Младежът погледна тавана и се замисли какво да направи най-напред. Като начало смяташе да запази най-добрите служители от изгорелия хотел в Чикаго.