Джефри Арчър - Каин и Авел

Седна в края на леглото, забарабани с пръсти по таблата и се запита с какво да убие времето до понеделник. Слезе във фоайето на хотела. Сервитьорката, обслужвала го на обяд, също беше там — бяха я пратили в Тропическата градина. Любопитството на Авел надделя и той седна в дъното на помещението. Момичето дойде при него.

— Добър ден, господине — поздрави келнерката. — Желаете ли чай?

Отново познатата усмивка.

— Срещали сме се някъде, нали? — попита полякът.

— Да, срещали сме се, Владек.

Щом чу името, Авел се свъси и поруменя, после в миг си спомни как късата руса коса е била дълга и права, а в премрежените очи се е четяло желание.

— Зофя! Пристигнахме заедно с онзи кораб в Америка! Точно така, ти замина за Чикаго. Какво правиш тук?

— Както виждаш, работя. Искаш ли чай? — попита тя отново и от полския й акцент Авел съвсем се разнежи.

— Ще вечеряш ли с мен довечера? — попита той.

— Не мога, Владек. Забранено ни е да излизаме с посетителите. Направим ли го, веднага губим работата си.

— Аз не съм посетител — натърти Авел. — Аз съм ти стар приятел.

— А кой щеше да дойде и да ме вземе от Чикаго веднага щом се установи! Е, дойде в Чикаго, но не се и сети, че и аз съм тук — укори го Зофя.

— Така е. Извинявай. Вечеряй днес с мен. Само веднъж! — примоли се отново той.

— Ама наистина само веднъж! — склони младата жена.

— Чакай ме в седем часа в „Бръндидж“. Удобно ли ти е?

Зофя пламна. Това вероятно бе най-скъпият ресторант в Чикаго и тя щеше да се притеснява да работи като келнерка там, камо ли да иде на вечеря.

— Не, дай, Владек, да идем на някое по-непретенциозно място.

— Къде? — попита Авел.

— Знаеш ли го ресторант „Сосидж“ на ъгъла на Четирийсет и трета улица?

— Не — призна си той, — но ще го намеря. В седем часа.

— В седем, Владек. Ще се радвам много. Между другото, искаш ли все пак чай?

— Не, ще го пропусна.

Тя му се усмихна и се отдалечи. Авел седя още няколко минути и я гледа как сипва от чая на другите гости. Сега беше много по-красива, отколкото я помнеше. Може би времето до понеделник щеше да мине доста бързо?

Ресторант „Сосидж“ събуди у него най-лошите спомени от първите му дни в Щатите. Докато чакаше Зофя, той отпиваше от студената бира и гледаше с професионално неодобрение как келнерите едва ли не подхвърлят чиниите на клиентите. Не знаеше кое е по-лошо — обслужването или кухнята. Зофя закъсня с двайсетина минути и най-после се появи на вратата като извадена от кутийка с тясна жълта рокля, която май бе скъсена с няколко сантиметра, за да е по последна мода, и в която стройното, изваяно тъничко тяло на младата жена изглеждаше още по-съвършено. Тя огледа със сиви очи масите, за да види къде е седнал Владек, и се изчерви, усетила, че другите мъже впиват погледи в нея.

— Добър вечер, Владек — поздрави го на полски.

Авел стана и й предложи стола си, който беше по-близо до камината.

— Радвам се, че успя да дойдеш — отвърна й на английски.

Зофя се постъписа, сетне каза — също на английски:

— Извинявай, че закъснях.

— О, дори не съм забелязал. Ще пийнеш ли нещо, Зофя?

— Не, благодаря.

Известно време и двамата мълчаха, сетне подхванаха в един глас:

— Бях забравил колко си красива… — рече Авел.

— А ти как… — каза Зофя.

Усмихна се свенливо и на него му се прииска да я докосне. Спомни си как преди цели осем години, когато я е видял за пръв път, е усетил същото желание.

— Как е Джордж? — попита младата жена.

— Не съм го виждал от близо две години — отвърна Авел и най-неочаквано се засрами. — Бях много зает тук, в Чикаго, работех в един хотел, после…

— Знам, знам — прекъсна го Зофя. — Подпалиха го.

— Защо не дойде поне веднъж, да ми кажеш едно „здрасти“? — попита полякът.

— Мислех, Владек, че вече не ме помниш, и се оказах права.

— А как ме позна? — поинтересува се той. — Доста съм напълнял.

— По сребърната гривна — отговори непринудено момичето.

Авел си погледна китката и се засмя.

— Гривната ми е помагала неведнъж, а сега явно трябва да съм й признателен, че отново ни събра.

Зофя избягваше погледа му.

— Какво смяташ да правиш сега? Нали вече нямаш хотел, който да ръководиш?

— Търся си работа — отвърна Авел — не искаше да я стряска, че са му предложили да стане директор на „Стивънс“.

— В нашия хотел се освобождава хубаво местенце. Знам го от приятеля си.

— От приятеля си ли? — повтори Авел с болка.

— Да, от него — потвърди младата жена. — В скоро време хотелът ще остане без заместник-директор. Защо не кандидатстваш за мястото? Сигурна съм, имаш всички шансове да те назначат, Владек. Винаги съм знаела, че ще преуспееш в Щатите.