Джефри Арчър - Каин и Авел

— Същия ден, когато избухна пожарът, го открихме в отделението за спешни случаи в местната болница. Както го изисква редът, попитахме в болницата дали са приемали хора с тежки изгаряния. По една случайност — както става най-често в полицията, тъй като не всички се раждаме шерлокхолмсовци — жената на един от сержантите навремето е била келнерка в „Ричмънд“ и ни каза, че Пейси е предишният директор на хотела. Дори аз загрях каква е работата. Онзи негодник на бърза ръка пропя — пет пари не даваше дали ще го хванем, явно се вълнуваше само дали е осъществил своята, както се изрази, „касапница“. Допреди малко и аз не знаех на кого си отмъщава, но сега вече е ясно като бял ден. Не че съм особено изненадан. И така, господин Розновски, следствието приключи.

Лейтенантът засмука с гъргорещ звук сламката — да се убеди, че в чашата не е останала и капчица шейк.

— Още един ще пийнете ли?

— Не, този път ще пропусна. Чака ме тежък ден. — Той стана от високия стол. — Успех, господин Розновски. Докажете ли на застрахователите, че не сте забъркан с Пейси, ще си получите парите. Щом делото влезе в съда, ще направя всичко по силите си да помогна. Ще държим връзка.

Авел го изпроводи с поглед. Даде на сервитьорката един долар и излезе навън, вперил поглед в празното пространство, там, където допреди, има-няма месец, се бе възправял хотел „Ричмънд“. После се обърна и потънал в тежки мисли, се върна в „Стивънс“.

Пак имаше съобщение от Хенри Осбърн, който и този път не се беше представил. Съществуваше само един начин Авел да разбере кой е тайнственият непознат. Звънна му по телефона. Оказа се, че това е един от служителите в застрахователно дружество „Грейт Уестърн“, където хотелът беше застрахован. Авел си уговори среща с Осбърн. Щяха да се видят по обяд. После се обади по телефона на Уилям Каин в Бостън и му докладва за състоянието на хотелите от веригата, които е обиколил.

— Нека ви уверя още веднъж, господин Каин, че бих могъл да превърна хотелите от губещи в печеливши, стига банката да ми даде време и да ме подкрепи. Знам, че мога да постигна и в останалите хотели онова, което направих в Чикаго.

— Не се и съмнявам, господин Розновски, но се опасявам, че това няма да стане с пари на „Каин и Кабът“. Разрешете да ви напомня, че разполагате още само с пет дни, през които да намерите купувач. Приятен ден, господине.

— Надут сноб — изруга Авел в глухата слушалка. — Не заслужавам парите ви, защото не съм достатъчно издигнат в обществото, а? Някой ден, негодник с негодник…

Следващата точка в дневния му ред беше застрахователят. Оказа се, че Хенри Осбърн е снажен красив мъж с черни очи и гъста тъмна коса, започнала тук-там да посребрява. Държеше се непринудено и на Авел му олекна. Почти нямаше какво да добави към разказа на лейтенант О’Мали. Застрахователно дружество „Грейт Уестърн“ нямало намерение да плати и цент, докато полицията не повдигнела срещу Дезмънд Пейси обвинение в умишлен палеж и не се докажело, че Авел не е замесен. Хенри Осбърн прояви разбиране към младежа.

— Верига „Ричмънд“ разполага ли с достатъчно пари, за да възстанови хотела? — попита той.

— Нямаме и пукнат грош — призна Авел. — С останалите хотели е обезпечен крупен заем, теглен от една банка, и оттам ни притискат да ги продам.

— Защо ще ги продавате вие? — учуди се застрахователят.

Авел му обясни, че е наследил акциите на веригата, без обаче да влиза във владение на самите хотели. Хенри Осбърн бе донякъде изненадан.

— Онези в банката няма начин да не са видели колко добре управлявахте хотела. Всеки предприемач в Чикаго е наясно, че сте първият директор, донесъл на Дейвис Лерой някаква печалба. Знам, и на банките не им е леко, но дори те би трябвало да правят изключения, ако това им е изгодно.

— Както личи, въпросната банка не си знае интереса.

— „Континентал Тръст“ ли? — попита Осбърн. — Винаги съм смятал, че старият Къртис Фентън си е сухар, но инак е разбран.

— Не е „Континентал Тръст“. Хотелите са преминали във владение на една бостънска банка — „Каин и Кабът“.

Хенри Осбърн пребледня като мъртвец и седна.

— Добре ли сте? — скочи Авел.

— Да, да, нищо ми няма.

— Да не би случайно да познавате Каин и Кабът?

— Но да си остане между нас, нали? — предупреди застрахователят.

— Не се притеснявайте.

— Да, преди време дружеството ни си имаше вземане-даване с тях. — Той се поколеба. — Накрая се наложи да ги съдим.

— Защо?

— Не мога да ви разкрия повече подробности. Объркана работа. Ще ви кажа само, че един от директорите не бе докрай искрен и откровен с нас.