Джефри Арчър - Каин и Авел

На другата сутрин закуси хубаво — винаги му доставяше удоволствие да се намира в добре управляван хотел — след което отиде при Къртис Фентън в банка „Континентал Тръст“ и му обясни как са се държали в „Каин и Кабът“, по-точно, как се е държал Уилям Каин. Макар да го смяташе за безпредметно, все пак добави, че търси купувач, готов да плати два милиона за хотелска верига „Ричмънд“.

— Пожарът няма да ни помогне особено, но ще видя какво мога да направя — обеща Фентън. Говореше много по-благосклонно, отколкото Авел беше очаквал. — Когато купихте двайсет и петте на сто на госпожица Лерой, ви обясних, че според мен хотелите наистина си струват и сте сключили изгодна сделка. Въпреки финансовия крах не виждам причини, господин Розновски, да променям мнението си. Вече близо две години ви наблюдавам как ръководите хотела и ако зависеше само от мен, веднага щях да ви подкрепя, опасявам се обаче, че банката няма да застане никога зад верига „Ричмънд“. Твърде дълго сме гледали как хотелите са на загуба, за да храним някаква надежда за тяхното бъдеще, а пожарът бе, ще прощавате, последната капка, от която чашата преля. И все пак имам връзки извън банката и ще проверя тук-там дали някой не е готов да ви подаде ръка. Вероятно имате в града повече почитатели, отколкото си мислите, господин Розновски.

След думите на лейтенант О’Мали Авел се бе запитал дали в Чикаго изобщо са му останали приятели. Благодари на Къртис Фентън, слезе при касите и изтегли от сметката на хотела пет хиляди долара. Остатъкът от сутринта прекара в служебната пристройка на „Ричмънд“. Плати на всички от персонала за половин месец напред и им каза, че могат да останат в пристройката най-малко месец или докато си намерят друга работа. После се върна в „Стивънс“, сложи в куфара новите дрехи, които му се бе наложило да купи, тъй като старите бяха изгорели по време на пожара, и тръгна да обикаля останалите хотели от верига „Ричмънд“.

Качи се на буика, който бе купил тъкмо преди краха на фондовата борса, отиде най-напред в Юга и започна от хотела в Сейнт Луис. Отне му близо месец да огледа всички хотели и макар че те без изключение бяха запуснати и работеха на загуба, Авел бе на мнение, че никой не е безнадежден случай. Бяха разположени все на хубави места, някои на най-хубавите в съответния град. Явно старият Лерой бе по-прозорлив от сина си. Младежът провери внимателно застраховката на хотелите — тук всичко беше наред.

Когато накрая пристигна в „Ричмънд“ в Далас, беше сигурен в едно: който купи хотелите за два милиона, ще сключи много изгодна сделка. Искаше му се това да бъде той, тъй като знаеше какво точно да направи, та веригата да започне да печели.

Върна се в Чикаго след близо четири седмици и отново отседна в „Стивънс“, където го чакаха няколко съобщения. Бяха го търсили лейтенант О’Мали, Уилям Каин, Къртис Фентън и някой си господин Хенри Осбърн.

Авел започна от пазителите на закона. След кратък телефонен разговор с О’Мали прие да се срещнат в кафенето на авеню Мичиган. Седна на високия стол с гръб към барплота и докато чакаше лейтенанта, се загледа в овъгления скелет на хотел „Ричмънд“. О’Мали закъсня няколко минути, но не си направи труда да се извини. Разположи се на съседния висок стол и се завъртя, за да е с лице към Авел.

— Защо продължаваме да се срещаме тук? — полюбопитства младежът.

— Длъжник сте ми — отвърна лейтенантът, — а който в Чикаго дължи на О’Мали млечен шейк, няма как да се измъкне, рано или късно му го купува.

Авел поръча два шейка, един двоен и един обикновен.

— Какво установихте? — попита той детектива, докато му подаваше двете червено-бели сламки.

— Момчетата от пожарната се оказаха прави, наистина става дума за умишлен палеж. Задържахме един тип на име Дезмънд Пейси, оказа се, че е бил директор на „Ричмънд“. По ваше време, нали?

— Опасявам се, че да — потвърди полякът.

— Защо „опасявам се“? — учуди се лейтенантът.

— Наложи се да уволня Пейси, фалшифицираше отчетите на хотела. Закани се да ми го върне тъпкано, каквото и да му струвало това. Не му обърнах внимание. През живота си съм получавал какви ли не заплахи, лейтенанте, че да ги взимам присърце, особено пък когато са отправени от мижитурка като Пейси.

— Е, ние ги взехме присърце. Както и застрахователите — казаха ми, че нямало да платят и цент, докато не се докажело, че вие двамата с Пейси не сте се сдушили и не сте подпалили заедно хотела.

— Само това ми липсваше — завайка се Авел. — Откъде сте толкова сигурен, че именно Пейси е драснал клечката?