Джефри Арчър - Каин и Авел

Уилям също се ядоса. Но за разлика от Авел Розновски не го показа.

— Този разговор, господин Розновски, не води доникъде. Длъжен съм да ви предупредя, че ако до трийсет дни не намерите купувач на хотелската верига, нямам друг избор, освен да обявя публичен търг за хотелите.

— Сега безспорно ще ме посъветвате да поискам заем от друга банка — подметна злъчно посетителят. — Уж сте запознат с работата и миналото ми, а отказвате да ме подкрепите. И къде, по дяволите, очаквате да отида от тук?

— Опасявам се, че нямам представа — отвърна Уилям. — Вие сам си решете. Управителният съвет ми е възложил да прибера час по-скоро парите на банката, което и смятам да направя. Надявам се да бъдете така любезен да се свържете с мен най-късно до четвърти февруари и да ми съобщите дали сте успели да намерите купувач. Приятен ден, господин Розновски.

Уилям стана иззад писалището и отново протегна ръка. Този път Авел не я пое и се запъти право към вратата.

— След телефонния ни разговор, господин Каин, смятах, че ще се смутите поне мъничко и ще ми помогнете. Грешал съм. Вие сте един изпечен мръсник, затова, когато вечер си лягате, господин Каин, сещайте се за мен. Когато сутрин се будите, също се сещайте за мен, тъй като аз нито за миг няма да престана да обмислям плановете си за вас.

Уилям остана свъсен срещу затръшнатата врата. Още го глождеше мисълта за сребърната гривна. Къде ли я беше виждал?

Секретарката се върна.

— Какво ужасно човече! — възкликна тя.

— Грешите — възрази младият банкер. — Смята, че сме погубили съдружника му и че сега се опитваме да сторим също и с хотелите, без да се замисляме за работещите там, да не говорим пък за самия него. Всъщност той е доказал, че е много кадърен и оправен. При така стеклите се обстоятелства се държа удивително достойно и да ви призная, чак съжалих, че управителният съвет не пожела да му помогне. — Уилям вдигна очи към секретарката. — Свържете ме с господин Коен.

Сутринта на другия ден Авел се прибра в Чикаго, все още вбесен от отношението на Уилям Каин. Така и не чу какво крещи вестникарчето, застанало на ъгъла. Спря такси и се качи на задната седалка.

— Хотел „Ричмънд“, ако обичате.

— Репортер ли сте? — попита таксиметровият шофьор, след като подкара по Стейт стрийт.

— Не, защо? — изненада се младежът.

— Защото помолихте да ви закарам до „Ричмънд“. Днес всички репортери са там.

Авел не помнеше в хотела да е насрочено събитие, което да представлява интерес за печата.

Шофьорът продължи:

— Щом не сте от вестниците, дали да не ви закарам в друг хотел?

— Защо? — подвикна още по-озадачен Авел.

— Ами защото, ако сте си запазили стая там, едва ли ще прекарате приятна нощ. „Ричмънд“ изгоря до основи.

Точно в този момент шофьорът зави и Авел видя тлеещия хотел. Улицата беше задръстена с полицейски автомобили, пожарни коли, овъглено дърво и струяща отвсякъде вода. Младежът слезе от таксито и се втренчи в останките на гордостта в хотелската верига на Дейвис Лерой.

„Сега, каквото и да направя, ще е след дъжд качулка“, завайка се Авел и се удари с юмрук по куция крак. Не усети болка, сякаш бе станал напълно безчувствен.

— Ах, негодници с негодници! — изкрещя на глас той. — Нагледал съм се и на по-страшни неща в тоя живот, и на вас ще ви натрия носа. Германци, руснаци, турци, онзи мръсник Каин, а сега и това! Ще им разкажа играта на всичките. Никой не е състояние да унищожи Авел Розновски.

Заместник-директорът видя шефа си, който стоеше при таксито и ръкомахаше, и изтича при него. Авел си наложи да се поуспокои.

— Персоналът и гостите на хотела успяха ли да го напуснат навреме? Има ли пострадали? — попита той.

— Не, слава богу. Хотелът бе почти празен, не беше трудно да изведем хората. Има един-двама души с леки наранявания и изгаряния, вече са настанени в болница. Няма причини да се притеснявате.

— Пак е нещо. Добре че хотелът е застрахован за голяма сума, доколкото си спомням, за милион — милион и нещо. Може би ще успеем да извлечем някаква полза от бедата.

— Съмнявам се, ако онова, което пишат в последните издания на вестниците, се окаже вярно.

— И какво пише в тях? — попита Авел.

— Предпочитам, шефе, сам да го прочетете — отвърна заместникът му.

Авел отиде при вестникарчето и му плати два цента за последния брой на „Чикаго Трибюн“. Разбра всичко още от огромното заглавие на уводната статия:

ХОТЕЛ „РИЧМЪНД“ ИЗГОРЯ ДО ОСНОВИ