Джефри Арчър - Каин и Авел

— Да — изпелтечи младежът. — Казва се Дейвис Лерой.

— Знаете ли откъде е и как да се свържем с близките му?

Авел извърна очи, да не гледа размазаното тяло, и отговори по инерция:

— От Далас е, дъщеря му, госпожица Мелани Лерой, следва в Чикагския университет и живее в общежитието.

— Веднага ще пратим някой да й съобщи.

— Не, недейте. Аз ще й кажа — спря го младежът.

— Благодаря ви. За предпочитане е роднините да не научават новината от някой непознат.

— Какъв ужас! Защо го направи? — пророни Авел, след като отново се извърна към мъртвия си приятел.

— Само за днес това е седмото самоубийство в Чикаго — отбеляза равнодушно полицаят, после затвори черното тефтерче и отиде бавно при линейката.

Авел загледа как санитарите вдигат от тротоара трупа на Дейвис Лерой. Втресе го. Той се свлече на колене и се изповръща в канавката. За кой ли път бе изгубил най-добрия си приятел. Ако беше пил по-малко и бе мислил повече, сигурно щеше да го спаси. Авел се изправи, качи се в стаята си, дълго стоя под студения душ и криво-ляво успя да се облече. Поръча си силно кафе, после отиде в президентския апартамент и го отключи. Ако не се броят няколкото празни бутилки бърбън, по нищо не личеше, че преди броени минути тук се е разиграла такава драма. В този миг Авел видя писмата. Бяха оставени върху нощното шкафче до неоправеното легло. Първото беше за Мелани, второто — за някакъв адвокат в Далас, и третото за Авел. Той разкъса плика и зачете с премрежени от сълзи очи последните думи на Дейвис Лерой.

Драги ми Авеле,

След решението на банката това е единственото, което ми остана да сторя. Вече няма защо да живея, твърде стар съм, за да започвам наново. Знай, убеден съм, че ти си единственият човек, който би могъл да извлече полза от тази ужасна каша.

Написах ново завещание, с което оставям на теб другите седемдесет и пет на сто от акциите в хотелска верига „Ричмънд“. Съзнавам, че те не струват нищо, но затова пък сега си законен собственик на веригата. Не се уплаши, купи с пари от джоба си дяла от двайсет и пет на сто, затова си заслужи правото да опиташ да се споразумееш с банката. Всичко друго, което притежавам, включително къщата, съм завещал на Мелани. Много те моля, нека тя научи за смъртта ми от теб. Не позволявай да й съобщават от полицията. Щях да се гордея, ако ми беше станал зет, съдружнико.

Твой приятел,

Авел прочете втори, сетне и трети път писмото, сгъна го старателно и го сложи в портфейла си.

По-късно същата сутрин отиде в студентския град и съобщи възможно най-предпазливо новината на Мелани. Седна на канапето, без да знае какво повече да добави. Тя посрещна вестта за смъртта на баща си изненадващо спокойно, сякаш едва ли не бе очаквала това да се случи. Пред Авел не пророни и сълза — може би щеше да си поплаче на воля по-късно, след като той си тръгнеше. На него за пръв път му домъчня за нея.

Върна се в хотела и реши да не обядва, поръча си на един от келнерите само доматен сок и седна да прегледа пощата. Имаше писмо от Къртис Фентън от банка „Континентал Тръст“. Днес на Авел явно му предстоеше да получава много писма. Фентън бил научил, че една бостънска банка — „Каин и Кабът“, била влязла във владение на хотелската верига „Ричмънд“. Сега-засега всичко щяло да продължи постарому, докато не бъдело насрочено заседание с господин Дейвис Лерой, с когото да се обсъдела продажбата на хотелите.

Авел дълго се взира в думите, после, след като изпи още един доматен сок, седна да пише писмо на председателя на управителния съвет на „Каин и Кабът“, някой си господин Алан Лойд. Някъде след пет дни получи отговор с покана на четвърти февруари да присъства на свиканото в Бостън заседание, на което да обсъди с директора по фалитите ликвидацията на хотелската верига. Междувременно банката щяла да проучи какви са последствията от внезапната трагична смърт на господин Лерой.

Внезапна трагична смърт ли?

— И кой я причини? — подвикна ядно на глас Авел. Неочаквано си беше спомнил думите на самия Дейвис Лерой: „Пратиха ме при някакъв младок с жълто около устата… Бог ми е свидетел, веднъж да се измъкна от тая каша, ще му разкатая фамилията на това копеленце, а после и на цялата банка“. — Не се притеснявай, Дейвис, аз ще го направя вместо теб — продължи все така на глас младежът.

През последните седмици от годината ръководеше с железен юмрук персонала, държеше под око цените и успя да се задържи над водата. Непрекъснато се питаше какво ли става в другите десет хотела от веригата, но сега нямаше време да проверява, пък и те вече не влизаха в отговорностите му.