Джефри Арчър - Каин и Авел

— Кой от директорите? — попита полякът.

— А вие с кого си имахте работа? — попита на свой ред Осбърн.

— С мъж на име Уилям Каин.

Осбърн като че се подвоуми отново.

— Отваряйте си очите на четири — предупреди той. — По-голям мръсник не съм срещал. Мога да ви разкажа за него всичко от игла до конец, но между нас да си остане.

— Не му дължа нищо — отсече Авел. — Мен ако питате, сме на едно мнение, господин Осбърн. Господин Каин се отнесе зле с Дейвис Лерой и аз няма да му го простя никога.

— Можете да разчитате, че ще ви помагам всячески да си разчистите сметките с Уилям Каин — обеща Хенри Осбърн и стана иззад писалището. — Но наистина да си остане между нас. Ако съдът докаже, че хотелът е бил подпален от Дезмънд Пейси и няма други замесени, застрахователното дружество ще ви плати още същия ден. И тогава, стига да желаете, можете да застраховате при нас всичките си хотели.

— Ще видим — рече Авел.

Върна се в „Стивънс“ и реши да обядва в ресторанта, за да провери доколко добра е кухнята. На администрацията го чакаше поредното съобщение. Някой си господин Дейвид Макстън го канел на обяд в един.

— Дейвид Макстън — повтори на глас младежът и администраторката вдигна глава. — Името ми е познато. Откъде ли? — попита той момичето, вперило поглед в него.

— Това е собственикът на хотела, господин Розновски.

— А, да. Много ви моля, предайте на господин Макстън, че на драго сърце ще обядвам с него. — Авел си погледна часовника. — Бъдете така любезна, съобщете му, че ще позакъснея няколко минути.

— Разбира се, господине — обеща момичето.

Авел се качи бързо в стаята и си облече нова бяла риза. Какво ли искаше Дейвид Макстън?

Когато влезе в ресторанта, вътре нямаше къде игла да падне. Оберкелнерът го заведе в усамотена ниша с една-единствена маса, където собственикът на „Стивънс“ седеше сам. Стана, за да посрещне своя гост.

— Приятно ми е, Авел Розновски.

— Да, познавам ви — рече Макстън. — Всъщност само по име. Славата ви се носи. Заповядайте, седнете и да поръчваме.

Авел се възхити на „Стивънс“. Кухнята и обслужването не отстъпваха ни най-малко на тези в „Плаза“. Ако искаше да притежава най-добрия хотел в Чикаго, полякът трябваше да се постарае да изпревари „Стивънс“.

Оберкелнерът се върна с листа с менюто. Авел го проучи най-внимателно, учтиво отказа супата и си избра телешко — най-бързият начин да разбере с каква месарница работи ресторантът. Без дори да поглежда менюто, Дейвид Макстън си поръча сьомга. Оберкелнерът забърза към кухнята.

— Сигурно се питате, господин Розновски, защо съм ви поканил на обяд.

— Предполагам, за да ми предложите да оглавя „Стивънс“ — засмя се младежът.

— Напълно прав сте, господин Розновски.

Беше ред на Макстън да се засмее. Авел онемя. Не се окопити дори когато келнерът се появи с количката, с която бе докарал телешкото — изключително крехко и вкусно. Помощник-сервитьорът зачака, вдигнал ножа, за да разреже печеното.

Макстън поръси сьомгата с лимонов сок и продължи:

— След пет месеца директорът се пенсионира подир двайсет и две годишна безупречна служба, скоро след това в пенсия излиза и заместникът му и аз си търся нов цербер.

— Както гледам, хотелът ви не се нуждае от цербер — вметна Авел.

— Винаги съм се стремил да става все по-добър, господин Розновски. Не се задоволявам с постигнатото — уточни Макстън. — Следя внимателно работата ви. Едва след като вие поехте „Ричмънд“, той заприлича на хотел. Дотогава наподобяваше бардак. До две-три години щяхте да конкурирате „Стивънс“, ако някакъв глупак не беше го подпалил.

— Картофи, господине?

Авел вдигна очи и видя много красива сервитьорка. Тя му се усмихна.

— Не, благодаря — отвърна той. — Много съм поласкан, господин Макстън, и от думите, и от предложението ви.

— Според мен ще останете доволен тук, господин Розновски. „Стивънс“ се управлява добре и съм готов като начало да ви плащам по петдесет долара на седмица и две на сто от печалбите. Можете да започнете когато решите.

— Дайте ми няколко дни, през които да обмисля щедрото ви предложение, господин Макстън — рече полякът. — Да ви призная, силно изкушен съм. Но все пак имам да решавам някои проблеми, останали от „Ричмънд“.

— Зелен фасул, господине?

Същата сервитьорка, същата усмивка. Лицето се стори познато на Авел. Той беше сигурен, че е виждал някъде младата жена. Може би беше работила в „Ричмънд“.

— Да, ако обичате.