Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Пеят — отвърна директорът.

На рецепцията го чакаше съобщение от сър Колин, който го канеше на среща в банката в девет сутринта.

Ричард вечеря сам в стаята и се обади на Флорентина, за да й съобщи новините.

— Дръж се, господин Каин. Всички зависим от теб.

Сутринта стана в седем и събра багажа си, преди да слезе да закуси. Баща му винаги бе превъзнасял лондонската пушена сьомга, затова си поръча с любопитство една порция. Когато приключи, бе толкова доволен, че несъмнено щеше да разказва същото и на собствения си син. Разходи се из Хайд Парк, за да убие оставащото време до отварянето на банката. Всичко бе потънало в зеленина, а лехите бяха отрупани с неподрязани рози. Неволно сравни красотата около себе си с нюйоркския Сентръл Парк и си припомни, че в Лондон има още пет кралски парка с подобни размери.

Точно в девет Ричард влезе през главния вход на „Робърт Фрейзър и компания“, която се намираше на стотина метра от „Барон“. Секретарката го въведе в кабинета на сър Колин Дъдли.

— Знаех, че ще дойдеш навреме, приятелю, затова съм приготвил всичко. Помня как веднъж заварих баща ти да чака на стълбите с бутилки за мляко. Е, всички пихме черно кафе.

Ричард се разсмя.

— Твоите осемстотин хиляди пристигнаха вчера преди да затворим, така че остава само да подпиша сертификатите пред свидетел. — Сър Колин включи интеркома. — Маргарет, елате, ако обичате.

Личната му секретарка гледаше как председателят на една банка подписва документите за трансфер, така че получателят да стане председател на друга банка.

Ричард провери сертификатите и също сложи подписа си на нужните места. Накрая му бе връчена разписка за осемстотин хиляди долара.

— Е, надявам се, че цялото това тичане дотук ще ти осигури директорското място в „Лестър“, приятелю.

Ричард зяпна възрастния мъж с побелели моржови мустаци, плешиво теме и осанка на военен.

— Нямах представа, че сте знаели…

— Вие американците все мислите, че всички останали спят. А сега изчезвай към „Хийтроу“ и хващай полета в единадесет. Ще се справиш без проблеми — сред клиентите ми малцина са такива изрядни платци като теб. Между другото, честито за лунната разходка.

— Какво? — не разбра Ричард.

— Качихте човек на Луната.

— Небеса!

— Е, не точно на небесата — каза сър Колин. — Но несъмнено следващите планове на НАСА са в тази посока.

Ричард се разсмя и отново благодари на банкера. Бързо се върна в „Барон“, като си тананикаше. Сякаш знаеше точно какво е да стъпиш на Луната. Беше оставил сака си при портиера, така че се отписа бързо и шофьорът на сър Колин го откара до летището. Влезе в терминала навреме да се регистрира за полета в единадесет. Щеше да се върне в Ню Йорк и да разполага с двадесет и четири часа. Ако баща му трябваше да извърши подобна трансакция преди да стане председател на банката, щяха да му трябват най-малко две седмици.

Седна в кафето, поръча си мартини и така се унесе в материала в „Таймс“ за четвъртия триумф на Род Лейвър в Уимбълдън, че не забеляза спусналата се отвън мъгла. Едва половин час по-късно пътниците бяха предупредени, че може да има известни закъснения в полетите. След още час обявиха полета на Ричард, но докато вървеше към самолета, той виждаше как мъглата става все по-гъста с всяка минута. Настани се на седалката, закопча колана и зачете някакъв брой на „Таймс“ от миналата седмица. Очакваше самолетът да излети всеки момент. Никсън бил обявил първите имена на жени, получили генералски чин — полковник Елизабет Хойзингтън и полковник Ан Мей Хейс; несъмнено това щеше да е първото действие на президента, посрещнато с одобрение от Флорентина.

— Със съжаление трябва да ви уведомим, че поради мъглата полетът се отлага до второ нареждане. — В първокласния салон се разнесоха стонове. — Пътниците следва да се върнат в терминала, където ще получат ваучери за обяд и ще бъдат своевременно уведомени да се качат отново на борда. „Пан Американ“ се извинява за забавянето. Надяваме се то да не ви причини неудобства.

Независимо от всичко, Ричард не се сдържа и се усмихна. В терминала обиколи всички гишета, за да разбере кой самолет излита пръв. Оказа се полет на „Еър Канада“ до Монреал. Резервира си място, след като разбра, че полетът на „Пан Американ“ е двадесет и седми в списъка. След това провери полетите от Монреал до Ню Йорк. Бяха на всеки два часа, а пътуването отнемаше малко повече от час. Досаждаше на служителите на всеки половин час, но любезният им отговор бе един и същ: „Съжалявам, сър, не можем да направим нищо, докато мъглата не се вдигне“.