Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Сигурно държи останалите — съкрушено каза Флорентина.

— Не мисля — отвърна Ричард.

— Защо?

— Защото в такъв случай нямаше да се главоболи с обявата за пенсионния фонд.

— Добро мислене, господин Каин.

— Всъщност той вярва, че ние притежаваме петдесет и един процента — каза Ричард. — Къде ли са липсващите пет?

През последните дни на юни някой трябваше да го възпира да не звъни през час на „Чейс Манхатън“ и да пита дали са придобили още акции. На 15 юли притежаваше четиридесет и девет процента и ясно си даваше сметка, че точно след осем дни Томас ще пусне новите акции с право на глас, които ще направят невъзможно поемането на контрола над „Лестър“. Заради финансовите нужди на верига „Барон“ щеше да се наложи незабавно да продаде част от своите акции — без съмнение със значителна загуба, както бе предрекъл Джейк Томас. На няколко пъти се хващаше да си мърмори „два процента, само два процента“.

Оставаше само седмица и Ричард трудно можеше да се съсредоточи върху обсъждания в Конгреса нов правилник за противопожарно обезопасяване на хотели, когато го потърси някоя си Мери Престън.

— Не познавам никаква Мери Престън — каза Ричард на секретарката си.

— Казва, че я познавате като Мери Бигелоу.

Ричард се усмихна и се запита каква ли е причината за подобно обаждане. Не я беше виждал, откакто напусна Харвард. Вдигна слушалката.

— Мери, каква изненада. Да не ми се обаждаш с оплакване от обслужването в някой „Барон“?

— Не, нямам никакви оплаквания. Макар че веднъж прекарахме една нощ в „Барон“, ако си спомняш толкова назад в миналото.

— Как бих могъл да забравя? — каза той. Не помнеше.

— Обаждам ти се за един съвет. Преди няколко години един мой роднина, Алън Лойд, ми завеща три процента от „Лестър“. Миналата седмица получих писмо от господин Джейк Томас, в което ме умолява да прехвърля акциите на управителния съвет и да не сключвам сделка с теб.

Ричард затаи дъх и чу как сърцето му бясно бие.

— Чуваш ли ме, Ричард?

— Да, Мери. Просто си мислех. Е, нещата стоят така…

— Само не ми изнасяй дълги речи, Ричард. Защо двамата със съпругата си не дойдете за една нощ във Флорида с мен и с мъжа ми? Тогава ще поговорим.

— Флорентина ще се върне от Сан Франциско в неделя…

— Тогава ела сам. Сигурна съм, че Макс ще се радва да се запознаете.

— Само да видя дали мога да променя графика си и ще ти звънна след час.

Обади се на Флорентина и тя му заръча да зареже всичко и да тръгва.

— В понеделник сутринта ще можем да кажем сбогом на Джейк Томас веднъж завинаги.

След това Ричард съобщи новината на Тадиъс Коен, който много се зарадва.

— В моя списък срещу тези акции все още стои името на Алън Лойд.

— Е, ще трябва да го смениш с госпожа Макс Престън.

— Пет пари не давам за проклетото име, просто иди и ги взимай.

Ричард отлетя в събота следобед и бе посрещнат на летището „Уест Палм Бийч“ от шофьора на Мери, който го откара до дома на семейство Престън. Когато видя къщата, първата му мисъл бе как ли биха могли да я запълнят, без да си родят поне двадесет деца. Огромното имение се издигаше в края на игрище за голф покрай плавателния канал. Нужни бяха шест минути път с кола, за да се стигне от външната порта до внушителните четиридесет стъпала пред главния вход. Мери стоеше на най-горното и го очакваше. Бе облечена в добре скроен костюм за езда. Светлата й коса стигаше до раменете й. Когато я погледна, Ричард веднага си спомни какво го бе привлякло у нея преди почти петнадесет години.

Икономът взе лекия му багаж и го въведе в спалня, достатъчно голяма, за да може в нея да се проведе малък конгрес. На леглото бе сложен костюм за езда.

Мери и Ричард пояздиха преди вечеря. Макс не се виждаше никакъв и Мери му обясни, че го очаквали към седем. Ричард бе благодарен, че тя не пуска коня си да галопира. Бе минало доста време, откакто бе яздил за последен път с нея, и знаеше, че на сутринта ще се събуди схванат. Когато се върнаха в къщата, Ричард се изкъпа, облече тъмен костюм и слезе в гостната малко след седем. Икономът му наля чаша шери. Когато Мери се появи в елегантна рокля с голи рамене, прислужникът й сипа солидна доза уиски, без да е необходимо да му се казва.

— Съжалявам, Ричард, но Макс току-що се обади и каза, че са го задържали в Далас и ще се върне чак утре привечер. Много е разочарован, че няма да се срещнете. — И преди Ричард да успее да каже нещо, добави: — А сега да вървим да вечеряме и да ми обясниш защо на верига „Барон“ са й притрябвали моите три процента.