Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Слезе долу и зачака майка си в Западния салон. Когато тя дойде, икономът им поднесе питиета.

— Боже мили, да не би двуредните костюми отново да са излезли на мода? — учуди се тя.

— Това е последният писък, майко.

— Не мога да повярвам. Помня…

Икономът се изкашля. Двамата се обърнаха.

— Почитаемият Хенри Кабът Лодж — обяви прислужникът.

— Здравей, Хенри — каза майката на Ричард.

— Кейт, скъпа — отвърна той, преди да я целуне по бузата.

Кейт се усмихна. Братовчед й носеше двуреден костюм.

Ричард също се усмихна. Костюмът изглеждаше най-малко на двадесет години.

Двамата с Мери Бигелоу се върнаха от Барбадос, черни като туземци. Останаха в Ню Йорк да вечерят у родителите на Ричард, които одобриха избора му. В края на краищата Мери бе далечна роднина на Алън Лойд, който бе заместил дядото на Ричард на директорското място на семейната банка.

Щом се върна в Червената къща — бостънската им резиденция на Бийкън Хил — Ричард бързо се установи и започна да се подготвя за училище. Всички го предупреждаваха, че това е най-трудният курс с най-висок процент отпаднали, но с откриването на учебната година и той самият се изненада колко малко свободно време му остава за други забавления. Мери започна да се отчайва, след като му се наложи да напусне квартета и можеха да се виждат само през уикендите.

В края на първата година тя му предложи отново да отидат на Барбадос, но за нейно най-голямо разочарование той предпочете да остане в Бостън и да учи.

Когато Ричард се върна за последната си година, бе твърдо решен да завърши сред най-добрите от курса. Баща му го предупреди да не се отпуска, докато не положи и последния си изпит. Освен това добави, че ако не се нареди сред първите десет процента, може да си спести кандидатстването за място в банката. Нямало да позволи да го обвинят в непотизъм.

Ричард прекара Коледа с родителите си в Ню Йорк, но остана само три дни и се върна в Бостън. Майка му започна да се притеснява, че се претоварва прекалено много, но баща му посочи, че това ще продължи само още половин година. След това можел да почива до края на живота си. Кейт премълча. Не си спомняше съпругът й да е почивал дори веднъж за последните двадесет и пет години.

На Великден Ричард се обади на майка си да й каже, че се налага да остане в Бостън по време на кратката пролетна ваканция, но тя все пак успя да го убеди, че не е редно да пропуска рождения ден на баща си. Той се съгласи, но добави, че ще се наложи да се върне в Харвард още на следващата сутрин.

Пристигна в семейната къща в източната част на Шестдесет и осма улица малко след четири следобед. Посрещнаха го майка му и двете му сестри — Вирджиния и Луси. Майка му реши, че изглежда преуморен, и силно се надяваше изпитите му да приключат колкото се може по-скоро. Ричард знаеше, че баща му няма да наруши обичайния ритъм на работа в банката само заради някакъв си рожден ден. Щеше да се прибере няколко минути след седем.

— Какво си взел за подарък на татко? — поинтересува се Вирджиния.

— Чаках да ми дадеш идея — изчетка я Ричард. Мисълта за подарък съвсем бе излетяла от главата му.

— На това му се вика да оставиш всичко за последния момент — обади се Луси. — Аз купих подаръка си още преди три седмици.

— Знам точно какво му трябва — каза майка му. — Ръкавици. Старите му съвсем са се износили.

— Тъмносини, кожени, без украса — засмя се Ричард. — Отивам до „Блумингдейл“ да му купя.

Закрачи по Лексингтън авеню, унесен в ритъма на града. Вече с нетърпение очакваше наесен да постъпи при баща си и бе сигурен, че ако през последните няколко месеца не се случи нещо непредвидено, ще попадне сред първите десет процента. Щеше да следва пътя на баща си и един ден да заеме мястото му. При тази мисъл се усмихна. Отвори вратата на „Блумингдейл“, изкачи стъпалата и попита къде може да купи ръкавици. Докато си пробиваше път през претъпкания магазин, хвърли поглед на часовника си. Щеше да му остане предостатъчно време да се преоблече за вечеря преди баща му да се е върнал. Погледна двете момичета зад щанда за ръкавици и им се усмихна. Неподходящата от двете му отвърна.

Усмихващото се момиче бързо го приближи. Беше сладка блондинка с малко повече червило и малко по-широко разкопчано деколте, отколкото биха одобрили шефовете на „Блумингдейл“. Ричард не можеше да не се възхити на подобна самоувереност. На малкия етикет, забоден над лявата й гърда, пишеше „Мейзи Бейтс“.