Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Проблемите, с които се сблъсква първата жена президент.

Флорентина се разсмя.

— Все още го вярваш, така ли?

— Както и ти, ако ще да ми се наложи винаги да ти го напомням.

През изминалата година често виждаха Едуард и Флорентина заедно и приятелите им се надяваха в най-скоро време двамата да обявят годежа си. Но Едуард знаеше, че това никога няма да се случи. „Тази жена винаги ще си остане недостижима за мен“, мислеше си той. Бяха орисани да са близки приятели, но не и любовници.

След като си събра багажа и се сбогува с майка си, Флорентина огледа за последно стаята си за нещо забравено и седна на ръба на леглото, потънала в спомени за прекараното в Радклиф време. Единственото видимо нещо бе, че беше пристигнала тук с три куфара, а си тръгваше с шест и с диплома на бакалавър по хуманитарни науки. Алената хокейна шайба, подарена й навремето от Скот, все още висеше на стената. Флорентина я свали, подържа я за момент и я пусна в кошчето за боклук.

Настани се на задната седалка до баща си и шофьорът за последен път насочи колата към изхода на кампуса.

— Бихте ли карали малко по-бавно? — помоли тя.

— Разбира се, госпожице.

Флорентина се обърна и загледа през задния прозорец как кулите на Кеймбридж изчезват зад високите дървета. Скоро от миналото не остана и следа.

Шофьорът спря ролс-ройса на светофара на Арлингтън стрийт от западната страна на Градската градина и зачака да светне зелено. Флорентина и баща й разговаряха за предстоящото пътуване до Европа.

Тъкмо светна зелено, когато втори ролс-ройс излезе от Комънуелт авеню и мина пред тях. В лимузината седеше абсолвент.

— Понякога ми се струва, че щеше да е по-добре да беше отишъл в Йейл, Ричард — каза майка му.

И го погледна одобрително. Той вече имаше онзи фин аристократичен вид, който я бе привлякъл у баща му преди повече от двадесет години. И ето че сега той бе представител на петото поколение в род, чиито членове неизменно се дипломираха в Харвард.

— Защо пък в Йейл? — учтиво попита той и върна майка си от спомените в настоящето.

— Ами, може би щеше да е по-здравословно за теб да се откъснеш малко от интровертния въздух на Бостън.

— Само не споменавай подобно нещо пред баща ми. Ще го приеме като чиста проба предателство.

— Ричард, трябва ли наистина да учиш в Харвардския институт по бизнесадминистрация? Няма ли и други като него?

— Искам да стана банкер като татко. Ако смятам да следвам стъпките му, обувките на Йейл няма да паснат на връзките на Харвард — насмешливо отговори той.

След няколко минути лимузината спря пред една голяма къща на Бийкън Хил. Вратата се отвори и на прага застана икономът.

— Разполагаме с около час преди да пристигнат гостите — каза Ричард, като погледна часовника си. — Отивам да се преоблека. Майко, какво ще кажеш да се видим в Западния салон малко преди седем и половина?

„Дори говори като баща си“, помисли си тя.

Ричард полетя нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж — в повечето къщи би се справил и с три. Майка му го последва по-бавно, без нито веднъж да докосне перилата.

Икономът ги проследи с поглед, след което се върна към задълженията си. Хенри Кабът Лодж, братовчедът на госпожа Каин, щеше да дойде на вечеря, така че трябваше да е сигурен, че всичко е напълно изрядно.

Ричард стоеше под душа и се усмихваше при мисълта за загрижеността на майка си. Винаги бе искал да завърши Харвард и да надмине постигнатото от баща си. С нетърпение чакаше да постъпи в Института наесен, макар и да признаваше пред себе си, че с не по-малко желание очаква лятното пътуване с Мери Бигелоу до Барбадос. Беше я срещнал на репетициите на кръжока по музика, а по-късно и двамата бяха поканени да свирят в университетския струнен квартет. Дребната оперена госпожица от Васар свиреше на цигулката си много по-добре от неговите изпълнения с чело. Когато най-сетне успя с много серенади да вкара нерешителната Мери в леглото си, тя отново се оказа по-добре настроена, независимо от твърденията й, че й липсва опит. В онези дни той откри, че освен всичко друго е и много чувствена.

Завъртя кранчето на „студено“ и след секунда изскочи от душа, за да се избърше и да облече вечерните си дрехи. Огледа се в огледалото. Костюмът му бе двуреден. Подозираше, че ще е единственият, облечен по последната дума на модата — не че имаше някакво значение, когато си над метър и осемдесет, строен и смугъл. Веднъж Мери му бе казала, че изглежда добре във всичко — от жокейския костюм до дебелата шуба.