Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Флорентина потисна импулса да побегне и вместо това бавно завъртя дръжката и надникна в стаята, която вероятно имаше стени, но нямаше начин да се разбере със сигурност — книгите и списанията бяха натрупани от пода до тавана, сякаш бяха заменили обикновените тухли и хоросана.

В центъра на целия безпорядък стърчеше професорът, на когото с еднаква лекота можеха да се дадат както четиридесет, така и седемдесет години. Висок, облечен в старо сако от туид и сив панталон от каша с вид, сякаш е купен от някой магазин за дрехи втора употреба или е наследен от дядо му. Държеше кафява порцеланова дръжка, само допреди малко явно била закрепена за чайник. В краката му лежеше торбичка чай, заобиколена от парчета кафяв порцелан.

— Пазех си този чайник повече от тридесет години. Над него поставях единствено „Пиета“, госпожице. Как смятате да ми го възмездите?

— Тъй като Микеланджело явно не е в състояние да скулптира друг такъв, ще се наложи да отида до „Улуъртс“ и да ви купя нов.

Професорът се усмихна противно на самия себе си.

— Какво искате? — И вдигна торбичката с чая. Парчетата останаха да се търкалят на пода.

— Да се запиша в курса ви.

— Не се интересувам от жени и в най-добрите си моменти — каза той, без да я поглежда. — А още по-малко от жена, която ме кара да си счупя чайника точно преди закуска. Как се казвате?

— Розновски.

Той я погледна за миг, после седна зад бюрото си и хвърли торбичката в пепелника. След това бързо си записа нещо.

— Розновски, вие сте тридесета в списъка.

— Но вие не знаете нищо за моите оценки и…

— Запознат съм много добре с вашите оценки — злокобно отвърна той. — За семинара следващата седмица ще подготвите доклад за… — поколеба се за миг, — за една от ранните работи на Боромини, „Сан Карло але Куатро Фонтане“. Приятен ден — добави той, докато Флорентина трескаво пишеше в бележника си. След това се върна при останките от чайника си, без да й обръща повече внимание.

Флорентина излезе, като внимателно затвори вратата. Бавно заслиза по мраморните стъпала. Защо я беше приел толкова бързо? Откъде може да знае за нея?

През следващата седмица прекара дълги дни в криптите на музея „Фог“, заровена в научните списания. Подготвяше диапозитиви на плановете на Боромини на „Сан Карло“ и дори провери дългия списък с разходите, за да разбере колко е струвала забележителната постройка. Намери време дори да отскочи до отдела за порцелан на „Шрев, Кръмп и Лоу“.

Когато завърши доклада си, го прочете на глас вечерта преди представянето му и се почувства сигурна в изложението си. Тази увереност обаче се изпари в мига, когато отиде на семинара на професор Ферпози. Стаята вече бе пълна с очакващи студенти, а когато провери окачения на стената списък, Флорентина с ужас установи, че е единствената незавършила студентка, единствената, която не е от факултета по изящни изкуства, и единствената жена в курса. На бюрото на професора бе поставен проектор, насочен към голям бял екран.

— А, разрушителката на къщи се появи отново — отбеляза професорът, докато Флорентина заемаше единственото останало място отпред. — Едно предупреждение за онези, които все още не са се сблъсквали с госпожица Розновски — не я канете на чай.

Усмихна се на собствената си шега и почука с лулата си по масата, за да призове към ред.

— Госпожица Розновски — продължи уверено той — ще изнесе доклад върху „Оратори ди Сан Филипо Нери“ на Боромини.

Сърцето на Флорентина се сви.

— Не, не — отново се усмихна той. — Грешката е моя. Доколкото си спомням, за църквата „Сан Карло“.

През следващите двадесет минути Флорентина изнасяше доклада си, показваше диапозитивите и отговаряше на въпроси. Ферпози стоеше мълчаливо и неподвижно с лулата си и само веднъж я прекъсна, за да поправи погрешното произнасяне на наименованието на някакви римски монети от седемнадесети век.

Когато Флорентина най-сетне се върна на мястото си, той замислено кимна и заяви:

— Чудесно представяне на гениална творба. — За първи път през целия ден Флорентина си позволи да се отпусне и в същия миг Ферпози бодро скочи на крака. — Мое неприятно задължение е да ви запозная с нейната противоположност. Искам всички да си водите бележки за дискусията следващата седмица.

Ферпози се засуети около проектора и постави първия диапозитив. На екрана се появи някаква сграда.

Флорентина се взираше смаяна в десетгодишната снимка на чикагския „Барон“, издигащ се над групата малки елегантни жилищни сгради на Мичиган авеню. В стаята настъпи гробна тишина. Един-двама студенти се обърнаха към нея, за да видят реакцията й.