Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Как е Даниел? — попита го тя.

Той се втренчи в нея.

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

Той продължи да я гледа, сякаш не можеше да намери думи.

— Мъртва е.

Флорентина го зяпна изумена.

— Караше прекалено бързо, искаше да се изфука с новата ми кола, и катастрофирахме. Аз оживях, а тя умря.

— Боже мой! — Флорентина го прегърна. — Каква егоистка съм!

— Не знаех, че и ти си имаш грижи.

— Не могат да се сравняват с твоите. Ще се връщаш ли в Харвард?

— Налага се. Бащата на Даниел настоя, каза, че никога няма да ми прости, ако не го направя. Така че все имам някаква причина. Не плачи, Флорентина. Ако и аз започна, няма да има спиране.

Флорентина се тресеше.

— Господи, каква егоистка съм! — повтори тя.

— Идвай в Харвард от време на време. Ще играем тенис и ще ми помагаш с някоя и друга дума на френски. Ще бъде както навремето.

— Дали? — тъжно запита тя. — Не зная.

Когато Флорентина се върна в Радклиф, я посрещна дебел двеста страници учебен каталог, за прочитането на който й бяха нужни три вечери. От него трябваше да избере един свободноизбираем предмет извън основната си специалност. Госпожица Роуз й предложи да се спре на нещо ново, за подробното изучаване на което може и да не й се отвори друга възможност.

Като всички студенти, Флорентина бе чула, че професор Луиджи Ферпози тази година ще бъде гостуващ професор в Харвард и веднъж седмично ще провежда семинари. След спечелването на Нобеловата награда той обикаляше света и получаваше почести, а откакто получи почетна титла в Оксфорд, започнаха да го описват като единствения, с когото папата и президентът са напълно единодушни, като не се брои Бог. За своя основна тема световният авторитет по италианска архитектура бе избрал римския барок. Първата му лекция бе обявена под заглавието „Град на зрение и разум“. Резюмето в учебния каталог бе изкусително — аристократът Джанлоренцо Бернини и синът на каменоделец Франческо Боромини бяха превърнали Вечния град на цезарите и папите в най-забележителната столица на света. Изисквания — задължително владеене на латински и италиански, желателни познания по немски и френски. Ограничение — тридесет студенти.

Госпожица Роуз не беше особено оптимистично настроена относно шансовете на Флорентина да бъде сред малцината избрани.

— Казват, че от библиотеката „Уайденер“ до общата зала „Бостън“ вече се е наредила опашка от желаещи само да го видят. Да не споменавам и факта, че е известен женомразец.

— И Юлий Цезар е бил женомразец.

— Вчера вечерта в общата зала не ме третираше като Клеопатра — каза госпожица Роуз. — Но му се възхищавам, че по време на Втората световна е летял с бомбардировачите. Има лична заслуга за спасяването на половината църкви в Италия.

— Какво пък, искам да съм сред избраните му ученици — каза Флорентина.

— Нима? — ехидно попита госпожица Роуз. — Ако не успееш — засмя се тя, докато пишеше бележка до професор Ферпози, — винаги можеш да се запишеш в някой научноизследователски курс. При тях няма никакви ограничения.

— Камънаци за глупаци — пренебрежително каза Флорентина. — Не ги ща. Отивам да завъртя главата на професор Ферпози.

В осем и половина на следващата сутрин, цял час преди официалното начало на приемния ден на професора, Флорентина се изкачи по мраморните стълби на библиотека „Уайденер“. Вътре взе асансьора (голям колкото да побере нея и една книга) до най-горния етаж — кабинетите на старшите професори се намираха под стряхата. Очевидно някое по-ранно поколение е било толкова твърдо решено да се дистанцира колкото се може повече от беснеещите студенти, че е трябвало да преглътне дългото катерене по стълбите или неудобството на вечно заетия асансьор.

Щом излезе от кабината, Флорентина се озова пред матирана врата. Името „Професор Ферпози“ беше прясно изписано с черни букви върху стъклото. Спомни си, че именно този човек бе седнал през 1945 година в Мюнхен заедно с ректора Конънт и двамата бяха решили съдбата на германската архитектура — какво да се запази и какво да се заличи веднъж завинаги. Много добре знаеше, че не бива да го безпокои още цял час. Понечи да се обърне и да се оттегли, но асансьорът вече бе потеглил някъде надолу. Върна се и решително почука на вратата. Отвътре се чу трясък.

— Мадона! Който и да си, махай се! Заради теб счупих любимия си чайник! — изкрещя гневно някой, чийто матерен език би могъл да бъде единствено италиански.