Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Знам, че ще те харесат — каза й той, докато я изпращаше до влака за Чикаго.

— Надявам се — отвърна тя.

Флорентина часове наред разказваше на майка си колко чудесен е Скот и колко много го обича. Зофя се радваше, че дъщеря й е толкова щастлива, и с истинско нетърпение очакваше да се срещне с родителите на Скот. Молеше се Флорентина да е намерила човека на живота си и да не вземе някое импулсивно решение, за което после да съжалява. Флорентина избра метри разноцветна коприна от „Маршъл Фийлдс“ и прекарваше вечерите в кроене на рокля, за която бе сигурна, че ще бъде по сърце на майката на Скот.

Писмото пристигна в понеделник и Флорентина веднага позна почерка на Скот. Зарадвана и изпълнена с очакване, тя отвори плика, но бързо посърна — в съвсем кратката бележка се съобщаваше, че поради промяна на плановете на семейството му се налага да отложи пътуването си до Марбълхед. Флорентина отново и отново препрочиташе писмото — търсеше някакво скрито послание. Помнеше много добре колко щастливо се бяха разделили и реши да му се обади.

— Имението Форбс — обади се някакъв глас, очевидно на иконом.

— Мога ли да говоря с господин Скот Форбс? — Флорентина усети, че гласът й трепва при изричането на името.

— Бихте ли ми казали името си?

— Госпожица Флорентина Розновски.

— Ще проверя дали е тук, госпожице.

Флорентина стисна слушалката и нетърпеливо зачака да чуе гласа на Скот.

— В момента отсъства, госпожице, но ще му оставя съобщение, че сте се обаждали.

Флорентина не повярва. Час по-късно звънна отново.

— Все още не се е върнал, госпожице — каза гласът, така че тя изчака до осем вечерта, когато същият човек обяви, че господинът в момента вечеря.

— Моля, тогава бъдете така добър да му съобщите, че го търся.

— Да, госпожице.

Скоро гласът прозвуча отново, този път подчертано студено:

— Не може да бъде обезпокояван.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че сте му казали кой го търси, и…

— Госпожице, уверявам ви…

Намеси се друг глас — женски, в който се долавяше нотка на вроден авторитет.

— Кой се обажда?

— Казвам се Флорентина Розновски. Исках да говоря със Скот като…

— Госпожице Розновски, в момента Скот вечеря с годеницата си и не може да бъде обезпокояван.

— С годеницата си? — прошепна Флорентина и впи нокти в дланта си до кръв.

— Да, госпожице Розновски.

Телефонът замлъкна.

Нужни й бяха няколко секунди, докато осмисли чутото.

— Господи, мисля, че умирам — изстена Флорентина и изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, майка й бе седнала на леглото до нея.

— Защо? — бе първата дума на Флорентина.

— Защото не те заслужава. Един мъж на място не може да позволява майка му да определя с кого да изживее живота си.

След връщането й в училище нещата не се подобриха. Не можеше да се съсредоточи върху нищо и прекарваше по цели часове в леглото си, обляна в сълзи. Белла като че ли с нищо не можеше да й помогне и като че ли не успя да измисли по-добра тактика от пренебрежителното „Не бих искала подобен човек в отбора си“. Други младежи също канеха Флорентина на срещи, но тя не прие нито една. Баща й и майка й толкова се разтревожиха, че дори започнаха да разговарят за възникналия проблем.

Накрая, когато едва не бе на път да се провали с ученето, госпожица Роуз я предупреди, че трябва да поработи здравата, ако все още се надява да спечели място във Фи Бета Капа. Флорентина прие новината с безразличие. През лятната ваканция остана в дома в Чикаго, без да приеме нито една покана за парти или вечеря. Помогна на майка си да си избере няколко нови рокли, но не купи нито една за себе си. Прочете всички подробности за „светската сватба на годината“, както бостънският „Глоуб“ нарече брака между Скот Форбс и Синтия Ноулс, но това единствено я разплака отново. Не помогна и сватбената покана на Едуард Уинчестър. По-късно Флорентина се опита да махне Скот от мислите си, като се премести в Ню Йорк и работеше почти без прекъсване в хотела на баща си. С приближаването на края на ваканцията започва да се ужасява само при мисълта да се върне за последната си учебна година в Радклиф. Съветите на баща й и съчувствието на майка й като че ли с нищо не спомагаха за оправянето на положението. И двамата започнаха да се отчайват, когато тя не прояви никакъв интерес към подготовката на двадесет и първия си рожден ден.

Само няколко дни преди да замине за Радклиф, Флорентина срещна Едуард на отсрещния тротоар на Лейк Шор Драйв. Изглеждаше толкова нещастен, колкото се чувстваше самата тя. Махна му и се усмихна. Той отвърна на поздрава й, но остана сериозен. Стояха и се гледаха, докато Едуард най-накрая пресече улицата.