Джефри Арчър - Блудната дъщеря

За пореден път над поляната избухнаха спонтанни аплодисменти. Когато утихнаха, Флорентина снижи глас и почти прошепна:

— Скъпи мои абсолвенти, трябва да ви призная, че ми е дошло до гуша от циници, че презирам онези, които ни подценяват, и се отвращавам от хората, които си мислят, че в унизяването на страната ни има нещо хитроумно и ерудитско. Защото съм убедена, че вашето поколение, което ще въведе Америка в двадесет и първи век, също има среща със славата. Моля се мнозина от вас да са съществена част от него.

Флорентина седна — единствена от всички присъстващи. Всички други бяха скочили на крака. Журналистите по-късно отбелязаха, че дори операторите зад камерите викаха ентусиазирано. Флорентина знаеше, че речта й е направила незабравимо впечатление на присъстващите, но въпреки това изпитваше нужда да разбере и мнението на Ричард. Сети се за думите на Марк Твен: „Мъката може и сама да се погрижи за себе си, но за да се наслади изцяло на радостта, човек трябва да я сподели“. Докато я изпращаха от подиума, студентите викаха и ръкомахаха, но очите й търсеха единствено Ричард. Докато минаваше през двора, я спряха десетки хора, но мислите й бяха другаде.

Чу думите: „Кой ще й каже?“, докато се опитваше да слуша някакъв студент, който щеше да замине да преподава английски в Зимбабве. Обърна се рязко и видя разтревоженото лице на Матина Хорнър, ректора на Радклиф.

— Нещо е станало с Ричард, нали? — бързо каза Флорентина.

— Да. Попаднал е в автомобилна катастрофа.

— Къде е?

— В болницата „Нютън-Уелзли“, на петнадесет километра оттук. Трябва незабавно да тръгвате.

— Зле ли е?

— Опасявам се, че много.

Полицейската кола летеше пред нея, а тя се молеше: „Господи, нека оживее. Нека оживее“.

Щом полицейската кола спря пред главния вход на болницата, Флорентина се втурна нагоре по стълбите. Някакъв доктор вече я очакваше.

— Сенатор Каин, аз съм Николас Еър, шеф на хирургията. Трябва ни разрешението ви да оперираме.

— Защо? Защо ще го оперирате?

— Съпругът ви има сериозни наранявания по главата. Това е единственият шанс да го спасим.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се.

Ричард лежеше в безсъзнание под найлоново покривало. От устата му излизаше някаква тръба, а черепът му бе покрит с окървавена бяла превръзка. Флорентина се стовари в стола до леглото и сведе очи към пода, неспособна да понесе ужасната гледка. Дали пораженията на мозъка му щяха да останат завинаги, или щеше да се оправи?

— Какво се е случило? — попита тя хирурга.

— Полицията не знае със сигурност, но един очевидец твърди, че съпругът ви рязко е завил към отсрещното движение при отбивката без никаква видима причина и се сблъскал с трактор с ремарке. Не са открити повреди в колата и затова предполагат, че е заспал на волана.

Флорентина събра сили да вдигне очи и да погледне мъжа, когото обичаше.

— Можем ли да оперираме, госпожо Каин?

— Да — едва чуто изрече гласът, който само преди час бе накарал хиляди хора да се изправят на крака.

Изведоха я в коридора и я оставиха сама. Дойде една медицинска сестра. Трябваше им подпис. Тя се подписа. Колко ли пъти го бе направила днес?

Седеше сама в коридора — странна прегърбена фигура в елегантна рокля на малкия дървен стол. Спомняше си как бе срещнала Ричард в „Блумингдейл“ и как си помисли, че си е паднал по Мейзи; как се бяха любили само мигове след първата им кавга, как избягаха и как с помощта на Белла и Клод тя стана госпожа Каин; раждането на Уилям и Анабел; двадесетачката, която им уреди срещата с Джани в Сан Франциско; връщането им в Ню Йорк като партньори в управлението на верига „Барон“ и „Лестър“; как благодарение на него тя успя да попадне във Вашингтон; как се усмихваше, докато той й свиреше на чело; как му се смееше, когато падаше на голф. Винаги бе искала да постигне толкова много заради него, а той бе тъй самоотвержен в любовта си към нея. Трябваше да оживее, за да му се посвети изцяло.

В моменти на безпомощност човек най-внезапно започва да вярва в Бог. Флорентина падна на колене и започна да се моли за живота на съпруга си.

Изминаха часове преди доктор Еър да се появи отново. Флорентина вдигна поглед с надежда.

— Съпругът ви почина преди няколко минути — бе всичко, което каза хирургът.

— Каза ли нещо, преди да умре? — попита Флорентина.

Шефът на отделението изглеждаше смутен и объркан.

— Каквото и да е казал съпругът ми, бих искала да ги знам, господин Еър.