Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Нещо спешно? — попита Флорентина, като хвърли поглед към засипаното с поща бюро. Срокът на 95-ия Конгрес изтичаше и основната грижа на повечето представители отново бе повече преизбирането им, отколкото стоенето във Вашингтон и гласуването на закони. В подобно време помощниците се занимаваха предимно с проблемите на избирателите и обръщаха по-малко внимание на държавническите въпроси. Флорентина не харесваше системата — смяташе, че тя прави от иначе честни и почтени хора двуличници.

— Има три въпроса, на които трябва да се обърне повече внимание — с обичайния си делови тон каза Джанет. — Първият е, че броят на гласуванията ви едва ли може да се даде за пример. От осемдесет и девет процента през миналата сесия е паднал на седемдесет и един за тази. Противниците ви веднага ще се хванат за това и ще започнат да твърдят, че сте изгубили интерес към работата си и трябва да ви се намери заместник.

— Но аз пропуснах гласуванията заради обиколките на военните бази и многобройните ангажименти из щатите. Какво да правя, като половината от колегите ми ме молят да държа речи в избирателните им райони?

— На мен това ми е известно — каза Джанет, — но не можете да очаквате, че гласоподавателите от Чикаго ще заскачат от радост, като научат, че сте в Принстън или в Калифорния, когато трябва да сте във Вашингтон. Най-добре би било да не приемате повече покани от другите представители или доброжелатели до следващата сесия. Ако гласувате повече през последните няколко седмици, ще можем отново да излезем над осемдесетте процента.

— Напомняй ми го непрекъснато, Джанет. Какво друго?

— Ралф Брукс е избран за главен прокурор на щата, така че известно време няма да досажда.

— Странно — промърмори Флорентина и си отбележи да му прати поздравително писмо.

Джанет постави пред нея брой на „Чикаго Трибюн“. От страницата й се усмихваха господин и госпожа Брукс. Под снимката пишеше: „Новият щатски прокурор се появи на благотворителен концерт за Чикагския симфоничен оркестър“.

— Няма празно, а? — отбеляза Флорентина. — Бас държа, че броят на гласуванията му винаги ще е над осемдесет процента. Какво е третото?

— В десет сутринта имате среща с Дон Шорт.

— Дон Шорт ли?

— Директор на „Еъроспейс План, Рисърч енд Дивелъпмънт“ — ЕПРД — каза Джанет. — Съгласихте се да се срещнете, защото компанията му има сключен договор с правителството за изграждането на радарни станции за проследяване на вражеските ракети. Сега участват в търга за нов договор с флота за поставяне на тяхно оборудване на бойните кораби.

— Да, спомням си — каза Флорентина. — Някой беше написал чудесна статия по въпроса. Ще успееш ли да я изкопаеш?

Джанет й подаде кафява хартиена папка.

— Мисля, че всичко е събрано тук.

Флорентина се усмихна и бързо прелисти страниците.

— Да, сетих се. Имах един-два въпроса към господин Шорт.

През следващия един час диктуваше писма и четеше бележките си. Намери време и да нахвърли въпросите си, преди в кабинета й да се появи господин Шорт.

— Госпожо, за мен е голяма чест — каза Дон Шорт и тръгна с протегната ръка към Флорентина. В същия миг часовникът удари десет. — В „Еъроспейс“ гледаме на вас като на един от последните бастиони на надеждата за свободния свят.

Рядко се случваше да не хареса някого от пръв поглед, но Дон Шорт моментално попадна в тази категория. Висок не повече от метър и седемдесет и с десетина кила отгоре, той бе в началото на петдесетте. Главата му бе почти напълно плешива с изключение на няколкото кичура черна коса, грижливо сресани над голото му теме. Носеше костюм на карета и кафяво кожено куфарче „Гучи“. Преди да получи настоящата си ястребова репутация, Флорентина никога не бе посещавана от подобни Дон Шортовци, тъй като никой не смяташе, че си струва да я използва за лоби. Откакто обаче попадна в подкомисията по отбраната, Флорентина получаваше безкрайни покани за вечери, безплатни екскурзии и дори подаръци, вариращи от бронзови модели на изтребител F-15 до манганени зърна, вградени в пластмаса.

Беше приемала само покани, свързани с въпросите, по които работеше в момента и (с изключение на един модел на „Конкорд“) бе върнала всички подаръци, без да забравя да добавя към тях по един учтив отговор. Държеше конкорда на бюрото си, за да напомня на всички, че вярва в добродетелите, независимо за коя страна става въпрос. Беше чувала, че Маргарет Тачър имала копие на „Аполо 11“ на бюрото си в Камарата на общините, и приемаше, че причината за това е същата.