Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Джанет ги остави и Флорентина настани госта си в удобното кресло. Той преметна крак върху крак — видя се лишената от косми кожа над чорапа му.

— Хубав кабинет. Това вашите деца ли са? — поинтересува се той и тикна пръст към снимката на бюрото.

— Да — отвърна Флорентина.

— Прекрасни деца — също като майка си — каза Шорт и се разсмя нервно.

— Искахте да говорим за XR-108, нали, господин Шорт?

— Точно така. Наричайте ме Дон. Смятаме, че нито един кораб на Военноморските сили не трябва да остава без него. XR-108 е в състояние да засече и проследи вражеска ракета на разстояние над шестнайсет хиляди километра. Инсталираме ли системата на всеки американски самолетоносач, руснаците няма да посмеят да ни атакуват, защото американският флот винаги ще кръстосва моретата и ще бди над съня на народа си. — Шорт млъкна, сякаш очакваше аплодисменти. — Нещо повече, оборудването на моята компания е в състояние да фотографира всяка ракетна установка в Русия — продължи той — и да препрати образа право на екраните в Командната зала в Белия дом. Руснаците няма да могат дори да идат до кенефа, без да ги снимаме. — Господин Шорт се разсмя отново. — Госпожо Каин, нашето оборудване е много по-съвършено от всички останали. Разполагаме с полеви данни, предоставени ни от направените от военните тестове.

— Вашата компания не завърши радарните станции за армията в определените от договора срокове, а представената на правителството сметка бе със седемнадесет процента по-висока от предварително уговорената — или, за да бъдем по-точни, двадесет и три милиона долара повече — каза Флорентина, без изобщо да поглежда бележките си.

Дон Шорт започна да ближе устните си.

— Инфлацията засегна всички ни, не само нашата индустрия. Може би ако отделите част от времето си за среща с членовете на нашия управителен съвет, проблемът ще ви се изясни. Можем дори да уредим вечеря.

— Рядко ходя по вечери, господин Шорт. Винаги съм вярвала, че единственият човек, който би намерил изгода от вечерята, е оберкелнерът.

Шорт отново се разсмя.

— Не, не, имам предвид тържествена вечеря във ваша чест. Можем да поканим, да кажем, петстотин души срещу петдесет долара на глава, които да бъдат вложени в предизборната ви кампания, или за каквото ви е необходимо — добави той почти шепнешком.

Флорентина тъкмо се канеше да го изхвърли, когато секретарката донесе кафе. Докато Луиз излезе, Флорентина вече бе овладяла гнева си и бе взела решение.

— Как действа тази система, господин Шорт?

— Ами, компанията с радост протяга ръка на приятелите си. Разбираме, че някои от разходите ви по предизборната ви кампания могат да се окажат доста солени, и затова организираме вечеря. А ако не дойдат всички гости, но въпреки това изпратят парите… какво пък, кой ще разбере?

— Наистина, господин Шорт, кой ще разбере?

— В такъв случай да я уредя ли?

— Защо не, господин Шорт?

— Знаех си, че ще можем да работим заедно.

Флорентина едва успя да се насили да се усмихне, когато Дон Шорт й подаде влажната си ръка, след което Джанет дойде да го изпрати.

— Ще поддържаме връзка, Флорентина — каза той на път към изхода.

— Благодаря.

Веднага щом вратата се затвори, прозвучаха звънците за предстоящото гласуване. Флорентина хвърли поглед към часовника на стената. Малките бели лампички примигваха — до гласуването оставаха пет минути.

— Е, поне ще стигна за това — каза тя и забърза към предназначения само за конгресмени асансьор. Когато стигна до подземието, скочи в минаващото между „Лонгуърт“ и Капитолия влакче и седна до Боб Бюканан.

— Как ще гласуваш? — попита той.

— Боже мили — отвърна му тя, — дори не зная какво точно ще приемаме или отхвърляме.

Мислите й още се въртяха около Дон Шорт и това как да постъпи с неговата вечеря.

— Този път няма проблеми. Става въпрос за увеличаването на възрастовата граница за пенсиониране от шейсет и пет на седемдесет години. И този път съм сигурен, че можем да гласуваме по един и същи начин.

— Това си е чист заговор — в Конгреса да остават дъртаци като теб, за да не мога никога да стана председател на комисия.

— Изчакай да станеш на шейсет и пет, Флорентина. Тогава ще мислиш по друг начин.

Влакчето стигна до подземието на Капитолия и двамата взеха асансьора до залата. Флорентина се чувстваше поласкана, че този корав републиканец я възприема вече като пълноправен член на клуба. Когато стигнаха залата, двамата се облегнаха на месинговите перила отзад и зачакаха да чуят имената си.