Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Това ли е цялата ти работа, мамо? — попита Анабел.

Флорентина се разсмя.

— Не, скъпа, това беше само откриване. Истинската работа започва от утре.

На следващата сутрин дори Флорентина бе изненадана. В пощата й имаше сто шестдесет и една пратки, сред които четирите основни чикагски вестника, шест любезни писма от конгресмени, с които все още не се бе срещала, четиринадесет покани за сбирки на професионални асоциации, седем писма от групи по интереси, няколко покани да говори на събрания (някои в Чикаго, други — във Вашингтон), трийсетина от избиратели, две молби за включване в списъка с адреси, петнадесет резюмета от търсещи работа и бележка от Карл Албърт, в която се съобщаваше, че е записана в бюджетната комисия и комисията за дребния бизнес.

Пощата се оказа нищо в сравнение с безкрайните телефонни обаждания за какво ли не — от искания на нейна официална фотография до покани за интервюта за пресата. Вашингтонските репортери на чикагските вестници се обаждаха най-редовно, но Флорентина поддържаше тесен контакт и с вашингтонската преса, която винаги живо се интересуваше от всяка нова жена в Конгреса — особено такава, която не прилича на професионален борец. Бързо научи имената, които задължително трябваше да знае, включително тези на Максин Чешайър и Бети Бийл, както и на Дейвид Бродер и Джо Олсоп. Преди края на март беше дала интервю за „Поуст“, поместено на първата страница в модната притурка, а материал за нея се появи и във вашингтонското списание „Ню Старс он дъ Хил“. Отказваше безкрайните покани за участие в „Панорама“ и започна да се пита възможно ли е да намери подходящ баланс между придобиването на популярност, която би могла да използва в работата си, и посвещаването на цялото си работно време на медиите.

През следващите няколко седмици сякаш не правеше нищо друго освен да тича с всички сили, за да огрее навсякъде. Смяташе, че е изкарала късмет да бъде избрана от делегацията от Илинойс за член за могъщата бюджетна комисия — първият новобранец от много години, на когото се падаше подобна чест, — но откри, че нищо не се оставя на шанса — получи една набързо написана бележка от кмета Дейли, на която пишеше само: „Длъжница сте ми“.

Намираше новия си свят за вълнуващ и интересен, но въпреки това всичко доста й напомняше училищните години, когато търсеше из коридорите стаите на различни комисии, спринтираше по подземния проход към Капитолия за поредното гласуване, срещаше се с лобисти, четеше комюникета и подписваше хиляди писма. Идеята да се сдобие с машинка за подписи й се струваше все по-примамлива.

Един възрастен колега от Чикаго я посъветва да праща веднъж на два месеца бюлетини до всичките сто и осемдесет хиляди домакинства, гласували за нея.

— Запомни, мила моя — добави той, — може да ти се стори просто като засипване на Девети район с купища хартия, но има само три начина да си осигуриш преизбирането — честност, писма и подписи.

Освен това посъветва Флорентина да отдели двама души от екипа си в Чикаго, за да събират всички статии от местните вестници, които по един или друг начин са свързани с избирателите. Така те започнаха да получават поздравителни писма по случай сватби, раждания, по-важни местни постижения, а откакто осемнадесетгодишните получиха право на глас — дори поздравления за победи на баскетболни мачове. Когато беше уместно, Флорентина винаги добавяше по два-три реда на полски и тихичко благодареше на майка си, че не се бе подчинила на заповедта на Авел да не й говори на родния им език.

С помощта на Джанет, която винаги пристигаше в офиса преди нея и оставаше там, след като всички си тръгваха, Флорентина постепенно започна да се оправя с цялата бумащина и към 4 юли вече успяваше да контролира почти всичко. Все още не бе говорила пред Конгреса, а изявите й на заседанията на комисиите се брояха на пръсти. Сандра Рийд, нейна колежка от Ню Йорк, я посъветва през първата половин година предимно да слуша, през втората — да мисли, а през третата — да се обажда от време на време.

— А последната половин година? — попита Флорентина.

— Тогава ще водиш кампанията за преизбирането си — гласеше отговорът.

През уикендите Флорентина разказваше на Ричард как бюрокрацията разхищава парите на данъкоплатците и за безумната система, по която работи американската демокрация.

— Не беше ли избрана да се изправиш тъкмо срещу това? — поинтересува се той и погледна надолу към жена си, която седеше с кръстосани крака на пода пред него.