Джефри Арчър - Блудната дъщеря

Флорентина получи стаи на седмия етаж на сградата „Лонгуърт“ — средната и най-старата от трите сгради на Долната камара. Джанет й каза, че по-рано същите помещения били заемани от Линдън Джонсън, Джон Линдзи и Пит Макклоски. „Не чувай нищо лошо, не виждай нищо лошо, не казвай нищо лошо“ — коментира тя. Новите кабинети на Флорентина бяха само на двеста метра от Капитолия и винаги можеше да стигне до там през късия подземен проход, ако времето бе лошо или й се искаше да избегне вездесъщите организирани групи туристи.

Личният й кабинет представляваше скромно помещение с масивна кафява конгресна мебелировка — дървено бюро, голямо кафяво кожено канапе, няколко тъмни неудобни стола и два шкафа със стъклени витрини. От вида, в който беше оставен, беше повече от ясно, че предишният обитател е бил мъж.

Флорентина бързо запълни лавиците с издания на различните щатски кодекси, Правилника на Конгреса, Ревизирания статут на Илинойс с анотации от Хърд и шесттомната „Биография на Линкълн“ от Карл Сандбърг — едно от любимите й четива въпреки партийната принадлежност на автора. След това окачи избрани лично от нея акварели върху еднообразните кремави стени, като се опита да прикрие дупките от пирони, останали от предишния обитател. На бюрото разположи снимка на семейството си, направена пред първия й магазин в Сан Франциско, а когато откри, че всеки член на Конгреса има право да се грижи за растения от ботаническата градина, нареди на Джанет да получи максималния възможен парцел и да се погрижи всеки понеделник на бюрото й да има свежи цветя.

Освен това поръча на помощницата си да украси главната канцелария по начин, който да бъде едновременно гостоприемен и достоен. Забрани окачването на свои портрети по какъвто и да било повод. Не й харесваше как повечето от колегите й изпълват приемните си с образите си и с гръмки напомняния на собственото си величие.

Не беше особено съгласна, но най-накрая склони да постави флага на Илинойс и държавния флаг зад бюрото си.

Следобеда преди началото на работата на Конгреса направи парти за семейството си и за помощниците в кампанията й. Ричард и Кейт долетяха с децата, а Едуард дойде от Чикаго с майката на Флорентина и отец О’Райли. Флорентина бе изпратила стотина покани до приятели и поддръжници от цялата страна. И за нейна приятна изненада, на партито дойдоха над седемдесет души.

По време на празненството издърпа Едуард настрана и го покани да влезе в управителния съвет на „Барон“. Малко прекалил с шампанското, той прие и след това забрави за предложението, докато не получи писмо от Ричард, в което той потвърждаваше назначаването му и добавяше, че и за Флорентина би било ценно да има предвид две мнения в управителния съвет и да се съсредоточи върху политическата си кариера.

Когато Флорентина и Ричард се озоваха в поредното огромно легло в „Барон“, той отново й каза колко се гордее с постигнатото от нея.

— Не бих се справила без вашата подкрепа, господин Каин.

— Няма признаци да съм те подкрепял, Джеси, макар че с нежелание трябва да призная, че съм крайно доволен от победата ти. А сега трябва да наваксам с тези европейски прогнози, преди да изгася нощната лампа.

— Иска ми се да поукротиш малко темпото, Ричард.

— Не мога, скъпа. И двамата не можем. Тъкмо затова сме толкова добри един за друг.

— Аз добра ли съм за теб? — попита Флорентина.

— Накратко — не. Ако можех да се върна в миналото, щях да се оженя за Мейзи и да спестя пари от няколко чифта ръкавици.

— Боже мили, какво ли прави Мейзи сега?

— Още е в „Блумингдейл“. Оставила всякаква надежда за мен и се омъжила за някакъв пътуващ търговец, така че явно си оставам при теб. А сега мога ли да дочета този доклад?

Тя взе папката от ръцете му и я пусна на пода.

— Не, скъпи.

При откриването на първата сесия на 94-тия Конгрес спикерът Карл Албърт, облечен в мрачен тъмен костюм, зае мястото си на подиума, удари с чукчето и погледна към представителите, насядали в полукръг в зелените си кожени кресла. Флорентина се обърна и се усмихна на Ричард и децата си, които се бяха разположили в галерията. Когато огледа останалите си колеги в залата, веднага реши, че са най-зле облечените хора, които е виждала. Яркочервеният й вълнен костюм по последната средно дълга мода се набиваше в очи и я караше едва ли не да изглежда подозрителна.

Спикерът помоли парламентарния капелан, преподобния Едуард Лач, да произнесе благословията. След нея последваха встъпителните речи на лидерите на двете партии и на спикера. Господин Албърт напомни на конгресмените, че речите им трябва да са кратки и да се въздържат да вдигат шум в залата, когато техен колега говори. След това разпусна събранието и всички излязоха, за да се присъединят към някой от десетките приеми по случай първия работен ден.