Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Що за безумна система е да влизаш в Камарата на представителите само за две години! Тъкмо си свикнал с мястото, и трябва отново да изравяш и рециклираш предизборните плакати.

— А как би я сменила? — попита Ричард.

— Сенаторите например са в по-добра позиция — избират ги веднъж на шест години. Така че мисля, че мандатът за Камарата на представителите би следвало да се увеличи най-малкото на четири години.

Когато повтори оплакванията си на Едуард в Чикаго, той изрази съчувствието си, но отбеляза, че в нейния случай това няма особено значение, тъй като нито републиканците, нито демократите са в състояние да излъчат сериозен противник.

— Ами Ралф Брукс?

— Явно здравата се е насочил към Министерството на правосъдието, откакто наскоро се ожени. Може би заради общественото си положение жена му не иска да го вижда сред политиците във Вашингтон.

— Не вярвам — каза Флорентина. — Пак ще се появи.

През септември Флорентина отлетя до Ню Йорк и двамата с Ричард откараха Уилям до Конкорд в Ню Хампшир, за да започне петгодишното си обучение в „Сейнт Пол“. Колата бе пълна с повече стереоуредби, записи на „Роулинг Стоунс“ и уреди за гимнастика, отколкото с книги. Анабел учеше за първа година в „Мадейра“, за да може да е по-близо до майка си, но все още не показваше признаци, че иска да последва пътя на Флорентина и да продължи в Радклиф.

Флорентина бе разочарована, че единствените интереси на дъщеря й сякаш са единствено към момчетата и купоните. През цялата ваканция тя нито веднъж не отвори дума за успеха си в училище и не прочете и една книга. Избягваше компанията на брат си, а понякога дори сменяше темата, когато в разговора се споменаваше името му. От ден на ден ставаше все по-очевидно, че завижда на постиженията на Уилям.

Керъл правеше всичко по силите си да я държи заета, но на два пъти Анабел не се подчини на баща си, а веднъж се върна от среща часове по-късно от уговореното.

За облекчение на Флорентина, дойде време Анабел да тръгне отново на училище — тя беше решила да не реагира остро на летните простъпки на дъщеря си. Надяваше се, че се дължат единствено на растежа и че скоро всичко ще отмине.

Борбата за оцеляване в мъжкия свят не бе нещо ново за Флорентина и тя започна втората си година в Конгреса с доста повече увереност в себе си. Животът около веригата „Барон“ бе малко по-спокоен в сравнение с политиката. В края на краищата тя бе председател на съвета, а Ричард винаги бе на нейна страна. Едуард побърза да отбележи, че малко повече борба няма да й се отрази зле, когато дойде време да се изправи срещу нови опоненти. Когато я попита колко от колегите си смята за достатъчно способни, за да заемат място в управителния съвет на „Барон“, тя трябваше да признае, че са наистина малцина.

Втората година й хареса много повече от първата, а и през нея имаше много повече важни събития. През февруари тя успешно подкрепи една поправка, според която излизащите в тираж под десет хиляди бройки научни издания се освобождават от данъци. През април се противопостави на няколко постановки от проектобюджета на Рейгън. През май двамата с Ричард получиха покана за прием в Белия дом в чест на кралица Елизабет II. Но най-приятното от цялата година бе усещането, че за първи път наистина оказва влияние върху въпроси, засягащи всекидневния живот на избирателите й.

Поканата, която й достави най-голямо удоволствие, бе от министъра на транспорта Уилям Колмън да гледа как платноходите влизат в нюйоркското пристанище в чест на двестагодишнината от основаването на Съединените щати. Това й напомни, че Америка също има история, с която може да се гордее.

Като цяло за Флорентина това бе ярка и запомняща се година. Единственото тъжно събитие бе смъртта на майка й, която от месеци страдаше от дихателни проблеми. Вече повече от година Зофя се бе оттеглила от светския живот на Чикаго — точно когато името й се срещаше във всяка светска хроника. Още през 1968 година, на революционното шоу на Ив Сен Лоран във Ветровития град, тя бе споделила с дъщеря си, че „Тази нова мода просто не става за жени на моята възраст“. След това започна рядко да се появява на по-важните благотворителни мероприятия и не след дълго името й започна да изчезва от поканите с воден знак, използвани при подобни случаи. Тя часове наред с удоволствие слушаше истории за внуците си и често даваше по някой и друг майчински съвет, с който печелеше все по-голямото уважение на дъщеря си.