Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Пак можеше да я използва по съвсем друг начин, да иска материални блага, например — пари, скъпоценности или слава. Но не го правеше. Знаеше, че всичко това не е нищо повече от илюзия и че джиновете ги бива много в създаването на илюзии. Пък и всяко богатство, придобито внезапно от някого, задължително бе богатство, заграбено от друг — в природата няма такова нещо като чист вакуум и съдбите на хората са преплетени като бримките в дантела. Затова през всичките тези години леля Бану благоразумно се беше въздържала да иска материална изгода. Бе искала от Господин Горчивия само едно: познание.

Познание за забравени събития, за хора с неустановена самоличност, за имуществени спорове, семейни кавги, неразкрити тайни, неразбулени загадки — основното, което й бе необходимо, за да помага на многобройните си клиентки. Ако в някое семейство изгубеха ценен документ, идваха при леля Бану, за да разберат къде е. Или пък жена, заподозряла, че са й направили черна магия, идваше да пита кой е извършил злодеянието. Веднъж бяха довели бременна, която внезапно легнала болна и от ден на ден ставала все по-зле. След като се допита до джина, леля Бану каза на бременната да отиде при безплодното лимоново дърво в градината, където в кесийка от черно кадифе ще намери калъп маслинов сапун с изрязаните й нокти, забучени в него — магия, направена от завистлива съседка. Леля Бану обаче не й съобщи как се казва съседката, за да не сее още раздори. След няколко дни получи вестта, че бременната се е оправила бързо и сега е добре. По този начин беше използвала леля Бану услугите на Господин Горчивия до този ден. С едно изключение. Само веднъж го беше помолила за лична услуга — само за нея — да отговори на най-тайния въпрос: Кой е бащата на Ася?

Господин Горчивия й даде отговор — Отговорът , тя обаче възмутено и категорично отказваше да му повярва, макар и да знаеше прекрасно, че поробеният джин никога не може да излъже своя господар. Отказваше да му повярва, докато един ден сърцето й просто престана да оспорва онова, което умът й бе разбрал отдавна. Оттогава леля Бану вече не бе същата. От време на време още се питаше дали нямаше да е по-добре да не знае, след като в този случай знанието й бе донесло само страдания и скръб, проклятието на мъдростта. И все пак днес, години след онази случка, леля Бану отново обмисляше да поиска от Господин Горчивия лична услуга. Именно заради това тази сутрин бе толкова омаломощена: противоречивите мисли, кипнали в ума й, бяха отслабили властта над роба й, който, изпаднеше ли господарката в безпътица, тежеше все повече и повече на лявото й рамо.

Дали да зададе на Господин Горчивия друг личен въпрос сега, макар да бе съжалявала толкова последния път, когато го направи? Или може би е време да сложи край на тази игра и да махне талисмана, с което веднъж завинаги да пусне джина на свобода? Можеше да продължи да изпълнява задълженията си на ясновидка и с помощта на Госпожа Сладката. Способностите й нямаше да са толкова силни, но какво от това. Не беше ли и това предостатъчно? От една страна, леля Бану се страхуваше от проклятието на мъдростта, ужасяваше се от мъчителната агония, която идваше с многото знания. От друга обаче, умираше да научи повече — вечно любопитна, добросъвестна. Господин Горчивия долавяше прекрасно дилемата и явно злорадстваше, с всяко нейно съмнение натискаше все по-силно лявото й рамо и увеличаваше бремето на тежките й мисли.

— Слизай от рамото ми — нареди леля Бану и изрече молитва, каквато според съвета на Корана трябва да казваш всеки път, щом се изправиш лице в лице с коварен джин.

Най-неочаквано Господин Горчивия се подчини, скочи настрани и остави леля Бану да се изправи.

— Ще ме освободиш ли? — попита, разчел мислите й. — Или ще впрегнеш способностите ми, за да получиш информация?

От леко раздалечените устни на леля Бану се отскубна прошепната дума, но независимо дали беше „да“, или „не“, прозвуча като стон. Тя се почувства съвсем мъничка сред необходния безкрай земя, небе и звезди и затруднението, натрошило на прах душата й.

— Можеш да ми зададеш въпроса, който те терзае до смърт, откакто онова американче ти разказа тъжните неща за семейството си. Не искаш ли да разбереш дали е вярно? Не искаш ли да й помогнеш да научи истината? Или пазиш способностите си само за своите клиентки? — попита предизвикателно Господин Горчивия, а черните му като катран изпъкнали очи проблеснаха трескаво и тържествуващо. После добави, изведнъж миролюбив: — Мога да ти кажа, достатъчно стар съм, за да знам. Бях там.