Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Ася се поколеба.

— Не ме плаши! — Своенравното напред-назад на истанбулския вятър развяваше дългата й пола и разнасяше дима от цигарата й във всички посоки и тя поспря за малко. — Просто не искам да имам нищо общо с него, това е.

— Но в това няма логика — продължи да упорства Армануш.

— Вероятно няма. Но, честно казано, човек като мен не може да е обърнат към миналото… Знаеш ли защо? — попита Ася след дълго мълчание. — Не защото смятам миналото си за мъчително или защото не ми пука. А защото не знам нищо за него. Според мен е за предпочитане да знаеш какво се е случило в миналото, отколкото да не знаеш нищо.

Върху лицето на Армануш се мерна изумление.

— Но ти каза, че не искаш да знаеш миналото си. Сега говориш друго.

— Така ли? — попита Ася. — Добре тогава, нека се изразя така: по този въпрос чувам противоречиви гласове в главата си. — Тя погледна дяволито спътницата си, но после гласът й стана по-сериозен. — Единственото, което знам за миналото си, е, че в него има нещо гнило и че не мога да достигна до тази информация. За мен историята започва днес, разбираш ли? Във времето няма приемственост. Няма как да се чувстваш свързан с предците си, ако не знаеш кой е собственият ти баща. Може би никога няма да науча името му. И ако продължавам да мисля за това, ще превъртя. Затова си казвам — за какво ти е да разкриваш тайните? Не виждаш ли, че миналото е порочен кръг? Примка. Всмуква ни и ни кара да тичаме като хамстер в колело. После започваме да се повтаряме отново и отново.

Докато вървяха по стръмните улици, всеки квартал се струваше на Армануш толкова различен от другите, че тя започна да си мисли, че Истанбул е градски лабиринт, няколко града вътре в града. Запита се дали и Джеймс Болдуин се е чувствал по същия начин, когато е бил тук.

В три следобед, изтощени и гладни, двете влязоха в ресторант, в който, както обясни Ася, трябвало да отидат на всяка цена, тъй като в него предлагали най-вкусния пилешки дюнер в града. Поръчаха си по един дюнер и голям пенест айран.

— Трябва да си призная — пророни Армануш, след като помълча, — че Истанбул не е точно какъвто очаквах. По-модерен е и по-малко консервативен, отколкото се опасявах.

— Е, не е зле някой път да го кажеш на леля Джеврийе. Ще се зарадва много. Ще ми връчи медал, задето съм представила толкова добре страната си!

Засмяха се заедно за пръв път, откакто се бяха запознали.

— Има едно място, на което искам да те заведа някой път — продължи Ася. — Малко кафене, в което се срещаме редовно. „Кундера“.

— Виж ти! Това е един от любимите ми писатели! — възкликна радостна Армануш. — Защо се казва така?

— Е, по този въпрос се води безкраен спор. Всъщност всеки ден разработваме нова теория.

Докато се връщаха към конака, Армануш хвана ръката на Ася и я стисна, докато казваше:

— Приличаш ми на един мой приятел.

Известно време я гледа така, сякаш знае нещо, а не може да го каже. После обаче отбеляза:

— Никога не съм срещала толкова прозорлив и толкова… състрадателен човек, който в същото време да е толкова… войнствено настроен. Освен един! Приличаш на най-необичайния ми приятел — Барон Багдасарян. Толкова сте еднакви, че сте като сродни души.

— Така ли? — попита Ася, заинтригувана от името. — Какво има? Кажи ми защо се смееш?

— Извинявай, но не се сдържах, засмях се на превратностите на съдбата — обясни Армануш. — Просто по една случайност от всичките ми познати Барон Багдасарян е най-силно настроен срещу турците!

Същата вечер, след като всички жени от семейство Казанджъ си легнаха, Армануш стана от леглото по пижама, запали слабата нощна лампа и като се постара да не вдига шум, включи лаптопа. Никога дотогава не бе забелязвала колко притеснително шумно е да влезеш в интернет. Набра телефонния номер, намери връзка и написа паролата, за да попадне в Кафене „Константинополис“ .

Къде беше? Щяхме да умрем от притеснение! Как си? — посипаха се въпроси.

Добре съм — написа Мадам Моята-Прокудена-Душа. — Но не успях да намеря къщата на баба. На нейното място има грозна модерна сграда. Къщата я няма. Не са останали никакви следи… Няма следи, няма документи, няма спомени за арменското семейство, живяло там в началото на миналия век.

Ужасно съжалявам, скъпа — написа Лейди Пийкок/Сирамарк. — Кога се връщаш?

Ще остана до края на седмицата — отговори Мадам Моята-Прокудена-Душа. — Тук си е цяло приключение. Градът е красив. В някои отношения прилича на Сан Франциско — стръмни улици, постоянна мъгла и бриз, бохемски лица на места, където ги очакваш най-малко. Тук е истински лабиринт. Не е просто град, а градове вътре в града. Между другото, кухнята е страхотна. Всеки арменец ще се чувства като в рая тук.