Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Армануш кимна като човек, разпознал в разказа на събеседника си части от своя собствен живот. И тя можеше да разкаже за същата всепоглъщаща любов на своите лели, но се притесняваше да говори по въпроса. Вместо това попита:

— Има нещо, което не разбирам. Жената, с която дойде на летището, жената с халката на носа — изкиска се Армануш, но на мига се стегна. — Зелиха… Тя ти е майка, нали? Ти обаче не я наричаш „мамо“… нали?

— Да. Малко е объркващо. Понякога и аз се обърквам — отвърна Ася, докато палеше първата си цигара за деня.

Вече бе доловила, че Армануш мрази цигарите. Ася още не си беше изяснила що за птица е новата й приятелка, но все пак бе успяла да я причисли към „момичетата с добри обноски“. Предполагаше, че щом цигарите са кощунство в порядъчния стерилен бит на Армануш, тя никога нямаше да приеме другите й лоши навици. Издиша дима в обратната посока, възможно най-далеч от Армануш, но вятърът го върна право при тях.

— Дори не помня кога точно съм започнала да наричам майка си „лельо“. Може би още от началото, от самото начало — отвърна Ася. Почти го прошепна, но очите й пламтяха. — Израснах сред всички тези лели, които изпълняваха ролята на майка. Трагедията ми е, че в известен смисъл бях единствено дете на четири жени. Както сигурно си забелязала, леля Фериде си е малко ку-ку, никога не е била омъжена. Работила е какво ли не. В маниакалния си период беше страхотен търговец. Навремето леля Джеврийе е била щастливо омъжена, после обаче изгубила съпруга си и радостта от живота. Оттогава се е посветила да преподава турска история. Между нас да си остане, но ми се струва, че не харесва секса и смята нуждите на тялото за отблъскващи! После идва най-старата, леля Бану. Тя е солта на земята. На хартия още се води омъжена, но рядко се вижда със съпруга си. Бракът й е много трагичен. Имала двама прекрасни синове, които починали. Мъжете в рода са прокълнати. Всички умират рано.

Армануш въздъхна, понеже не знаеше как да изтълкува тези думи.

— Разбирам защо леля Бану има нужда да потърси убежище в Аллах — допълни Ася, като прокара пръсти по топчетата на гердана си. — Та, важното в случая е, че когато съм се родила, съм се озовала сред четири лели-майки или майки-лели. Трябваше или да ги наричам всичките „мамо“, или да се обръщам към майка ми с „лельо Зелиха“. Това в известен смисъл се оказа по-лесно.

— Но тя не се ли чувства обидена?

Лицето на Ася се оживи — беше забелязала в открито море покрит с ръжда товарен кораб. Обичаше да гледа как плавателните съдове се плъзгат по Босфора и да си представя екипажа на борда, да се опитва да види града през очите на моряците, които постоянно са в движение, моряци, които нямат пристанище, за да слязат на него, а и не изпитват нужда да го правят.

— Да се чувства обидена ли? Не! Разбираш ли, била е само на деветнайсет, когато ме е заченала. Колкото и странно да звучи, сигурно й е олекнало, че не я наричам „мамо“. За мен всички те бяха „лели“ и така грехът на майка ми не биеше толкова на очи в обществото. Нямаше съгрешила майка, която всички да сочат с пръст. Всъщност подозирам, че са ме насърчавали да я наричам „лельо“ — поне за известно време, а после вече е било трудно да се откажа от навика.

— Тя ми хареса — каза Армануш, но после замълча объркано. — За какъв грях говориш?

— О, родила е извънбрачно дете. Мама е… — Ася сбърчи нос, докато търсеше подходящата дума. — Тя е… черната овца в семейството. Воинът бунтовник, родил дете без брак.

Покрай тях премина руски танкер и изпрати вълнички към брега. Беше голям, прекарваше нефт.

— Забелязах, че нямаш баща, но реших, че може би е починал — изпелтечи Армануш. — Съжалявам.

— Съжаляваш, че баща ми не е мъртъв ли? — засмя се Ася. Стрелна бързо с поглед Армануш, която се беше изчервила до мораво. — Но знаеш ли, права си — продължи тя и в очите й проблесна гняв. — И аз го чувствам така. Ако баща ми беше починал, вече нямаше да има неясноти. Това ме вбесява най-много. Не мога да спра да мисля, че баща ми може да е всеки. Когато нямаш никаква представа що за човек е баща ти, въображението ти запълва празнините. Нищо чудно, без дори да подозирам, да го гледам по телевизията и всеки ден да слушам гласа му по радиото. Или някога, някъде да съм се сблъскала лице в лице с него. Представям си, че може да се кача на един и същ автобус с него, че може той да е преподавателят, с когото разговарям след часовете, фотографът, на чиято изложба отивам, или уличният продавач ето тук… Човек никога не знае.