Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Този път Ася преведе всичко, не пропусна и дума.

— Кой е извършил такова зверство? — възкликна леля Джеврийе, сякаш стоеше в класна стая, пълна с немирни ученици.

Леля Бану се присъедини към реакцията на сестра си, макар че нейната издаваше по-скоро неверие, отколкото гняв. Широко отворила очи, тя придърпа краищата на забрадката, както правеше винаги, когато е притеснена, сетне започна да се моли, както правеше винаги, когато подръпването на забрадката не помагаше с нищо.

— Леля пита кой го е извършил — каза Ася.

— Турците — отговори Армануш, без да се замисля за последиците.

— Какъв срам, какъв грях, не са ли хора? — изуми се леля Фериде.

— Някои хора са чудовища! — заяви леля Джеврийе, без да разбира, че отзвукът на думите й може да е много по-сложен, отколкото би си признала. От двайсет години учителка по турска история, тя бе свикнала да прокарва непреодолима граница между минало и настояще, да разграничава Османската империя от съвременната Турска република и затова бе възприела разказа като мрачна новина от далечна страна. Новата турска държава бе създадена през 1923 година и генезисът на властта можеше да се проследи само до там. Каквото и да се е случвало или да не се е случвало преди тази отправна точка, то беше свързано с друга епоха — и с друг народ.

Озадачена, Армануш ги погледна една по една. С облекчение видя, че семейството не е възприело разказа й така зле, както бе очаквала, но не беше и сигурна, че изобщо са го възприели. Е, да, не го оспорваха, не я и нападаха с контрааргументи. Всъщност слушаха внимателно и всички, изглежда, бяха разстроени. Но къде бяха границите на съчувствието им? И какво точно беше очаквала? Леко смутена, Армануш се запита дали щеше да е различно, ако бе говорела на интелектуалци.

Лека-полека разбра, че вероятно е чакала те да си признаят вината, може би дори да се извинят. Но извинение не последва — не защото не им беше мъчно за нея — личеше си, че наистина й съчувстват, — а защото не бяха видели връзка между себе си и извършителите на престъплението. Като арменка тя носеше в себе си духа на народа си, на цели поколения от миналото, докато обикновеният турчин не чувстваше такава приемственост с предците си. Арменци и турци живееха в различни времеви рамки. За арменците времето беше цикъл, в който миналото въплъщава настоящето, а настоящето ражда бъдещето. За турците времето беше пунктирана черта, където миналото свършва в някаква точка, а настоящето започва от нулата и между тях няма нищо, което да ги свързва.

— Но ти не яде нищо. Хайде, детето ми, пътувала си дълго, хапни — подкани леля Бану, като смени темата и заговори за храна, един от двата лека за скръбта, които знаеше.

— Много е вкусно, благодаря — грабна Армануш вилицата.

Забеляза, че са приготвили ориза точно както го прави баба й, с масло и запържени кедрови ядки.

— Браво, браво! Яж, яж — закима леля Бану възможно най-усърдно.

Ася гледаше със свито сърце как Армануш приема любезно поканата, взима вилицата и посяга към ребрата. Наведе глава — вече не й се ядеше. Не че чуваше историята за депортирането на арменците за пръв път. Беше слушала такива разкази и преди — някои за, повечето против. Но бе съвсем различно да го чуеш от жив човек. Никога дотогава Ася не беше срещала толкова млад човек с такава стара памет.

Ала нихилистката в нея не чака дълго — отхвърли притесненията. Ася сви рамене. Какво толкова! Светът си беше ужасен. Минало и бъдеше, тук и там… все тая. Навсякъде нещастие. Бог или не съществуваше, или нехаеше, че ни е потопил всички в такива злочестини. Животът беше гаден и жесток и на Ася отдавна й беше писнало да научава такива неща. Замъгленият й поглед се плъзна към екрана, където турският Доналд Тръмп въртеше на шиш тримата най-виновни членове на губещия отбор. Екипите, които бяха направили за футболния клуб, бяха толкова ужасни, че и най-небрежните спортисти бяха отказали да ги носят. Сега някой трябваше да изхвърчи. Като по знак и тримата участници се впуснаха да се обиждат един друг, за да се спасят от отстраняване.

Ася се затвори в себе си и се усмихна презрително. Такъв беше светът, в който живеем. История, политика, религия, общество, конкуренция, маркетинг, свободен пазар, борба за надмощие, всички се хванали за гушите, за да се докопат до поредното парче победа… На нея със сигурност не й трябваха всичките тия дивотии и цялата тая…

… гадост.

Без да сваля очи от екрана, но вече върнала апетита си, Ася избута стола напред и се зае да си пълни чинията. Взе си голямо ребро и започна да яде. Когато вдигна глава, срещна пронизващия поглед на майка си и побърза да се извърне.