Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Армануш примига — нямаше представа за какво й говори момичето. Един бегъл поглед й беше достатъчен да разбере, че не само тя е озадачена, лелите също недоумяваха.

— Това е рок банда, която много обичам. Арменци са и се носят градски легенди, че мразели турците и не искат никой турчин да харесва музиката им, затова просто ми стана любопитно — сви рамене Ася, явно недоволна, че трябва да обяснява такива неща на разни невежи.

— Не знам нищо за тях — стисна устни Армануш. Изведнъж се почувства толкова мъничка тук, слаба и уязвима в самотата на чужденец в чужда страна. — Семейството ми… тоест баба, е от Истанбул.

Тя посочи с пръст Маминка, сякаш имаше нужда от възрастен човек, за да онагледи по-добре разказа си.

— Питай я как се казват — сръга баба Гюлсюм Ася — изрече го така, сякаш пазеше ключа от таен архив в мазето, където старателно са подредени досиетата на всички родове в Истанбул, минали и настоящи.

— Чакмакчян — отговори Армануш, след като й преведоха въпроса. — Ако искате, можете да ме наричате Ейми, но името ми всъщност е Армануш Чакмакчян.

Лицето на леля Зелиха светна и тя възкликна, разпознала името.

— Винаги ми е било интересно. Турците добавят наставката „джъ“ към всичко и така обозначават професията. Вземете нашето фамилно име. Казан-джиъ. Ние сме „Казанджии“. Сега виждам, че и арменците правят така. Чакмак 38 38 Огън (турски). — Б.пр. … Чакмакчъ … Чакмакчян .

— Още една допирна точка — усмихна се Армануш.

У леля Зелиха имаше нещо, което й бе харесало веднага. Дали начинът, по който се обличаше — с тези скандално къси поли, с фрапантната халка на носа и прекалено силния грим, който си слагаше? Или беше погледът й? Гледаше така, че си убеден — ще те разбере, без да те съди.

— Вижте, имам адреса на къщата. — Армануш извади от джоба си лист хартия. — Баба ми Шушан се е родила в тази къща. Ако можете да ми помогнете и да ме упътите, бих искала някой път да отида да я видя.

Леля Зелиха надзърна да види какво пише, а Ася забеляза, че леля Фериде е притеснена. Тя хвърляше панически погледи към открехнатата балконска врата и явно беше развълнувана — като човек, който е изправен пред опасност, а не знае в коя посока да хукне.

Ася се наведе на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, и пошушна на лудата си леля:

— Ей, какво има?

Леля Фериде също се наклони на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, сетне прошепна със странни пламъчета в сиво-зелените очи:

— Чувала съм, че арменците се връщали в старите си къщи, за да копаят и да търсят в тях ковчежетата, които дядовците им са скрили, преди да избягат. — Тя присви очи и повиши мъничко глас. — Злато и скъпоценности — допълни задъхана и замълча, за да помисли и да постигне някакво съгласие със себе си. — Злато и скъпоценности!

Трябваше да минат още няколко секунди, докато Ася схване за какво говори леля й.

— Знаеш какво имам предвид, това момиче тук е дошло да търси ковчеже със съкровища — добави развълнувана леля Фериде — вече разглеждаше наум съдържанието на въображаемото ковчеже с лице, озарено от вкуса на приключението и сиянието на рубините.

— Много си права! — възкликна Ася. — Не ти ли споменах? Когато слезе от самолета, момичето носеше не багаж, а лопата, и тикаше ръчна количка…

— О, я млъквай — тросна се засегната леля Фериде.

Кръстоса ръце и се облегна.

През това време, открила далеч по-дълбока причина за посещението на Армануш, леля Зелиха я попита:

— Значи си дошла да видиш къщата на баба си. Но тя защо е заминала?

На Армануш й се искаше да й зададат този въпрос, но същевременно нямаше желание да отговаря. Не беше ли много рано да им казва? Колко да разкрива? Ако не сега, то кога? И защо изобщо да чака? Отпи от чая. Произнесе отговора безжизнено, почти вяло:

— Били са принудени да заминат. — Веднага щом го изрече, предпазливостта й изчезна. Тя вдигна брадичка и добави: — Бащата на баба — Ованес Стамбулян, е бил поет и писател. Бил е изтъкната личност, уважавана от всички наоколо.

— Какво казва? — Леля Фериде сръчка Ася, тъй като бе разбрала само първата половина на изречението.

— Каза, че е от видно истанбулско семейство — пошушна й Ася.

— Dedim sana altın liralar için gelmiş olması… Казвах ли ти аз, че е дошла за жълтици.

Ася завъртя очи, но не чак толкова присмехулно, колкото й се искаше, и отново заслуша съсредоточено разказа на Армануш.

— Разказвали са ми, че е бил човек на словото, най-много обичал да чете и да размишлява. Баба твърди, че приличам на него. И аз много обичам книгите — допълни със свенлива усмивка Армануш.