Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Тъпотии! — довърши вместо нея Карикатуриста Алкохолик.

— Именно! — възкликна тържествуващо Ася — беше намерила изгубения чорап.

За нула време облече полата и ризата и се среса набързо.

— Е, доведи я някой път в кафе „Кундера“.

— Ще я питам, но не съм сигурна, че няма да предпочете да отиде на музей — изсумтя тя, докато нахлузваше кожените ботуши. Огледа се — да провери дали не е забравила нещо. — Е, определено ще се наложи да прекарам известно време с нея — вкъщи постоянно ме увещават да съм я разведяла из цял Истанбул, така че тя да ахне. Искат, когато се прибере в Америка, да превъзнася града ни.

Въпреки отворените прозорци в стаята още миришеше силно на марихуана, ракия и секс. Джони Кеш гърмеше за фон.

Ася грабна чантата и тръгна към вратата. Точно преди да излезе, Карикатуриста Алкохолик препречи пътя й. Погледна я право в очите, сграбчи я за раменете и я притегли леко към себе си. Под тъмнокафявите му очи се синееха торбички, типични за хората, страдащи от алкохолизъм, от мъка, или и от двете.

— Скъпа Ася — прошепна той с лице, озарено от състрадание, каквото дотогава тя не бе виждала никога. — Въпреки цялата отрова, която носиш в себе си, или може би точно заради нея, по някакъв странен начин ти си много специална и истинска сродна душа. И те обичам. Влюбих се в теб още в деня, когато се появи за пръв път в кафе „Кундера“ с тревожното си лице. Не знам дали това значи нещо за теб, но въпреки това ще го призная. Преди да си тръгнеш оттук, искам да разбереш, че това не е любовна квартира и не водя мацки тук. Идвам, за да пия, да рисувам и да се депресирам, да се депресирам, да рисувам и да пия, а понякога и за да рисувам, да се депресирам и да пия… Това е…

Напълно смаяна, Ася се вкопчи в дръжката на вратата и застина на прага за миг. Понеже не знаеше какво да прави с ръцете си, ги пъхна в джобовете на полата и напипа нещо като трохи. Извади длани колкото да види по върховете на пръстите си кафеникавите зрънца, осветени от Маминка, за да я защитават от уроки.

— Погледни, моля ти се! Пшеница… пшеница… — завъртя Ася думата в устата си. — Маминка се опитва да ме предпази от злото.

Тя отвори длан и му даде пшенично зърно. Но още щом го направи, се изчерви, сякаш беше разкрила някаква любовна тайна.

Отвори вратата с пламнали страни, с горчилка, която вече не бе притъпена от наглост. Излезе възможно най-бързо и се поколеба за миг, после се обърна. Понечи да каже нещо, но само го притисна в обятията си. Сетне изтича по стълбите и хукна, за да избяга от всички терзания, подгонили душата й.

Ама как така още спи? — попита Ася с брадичка, вдигната към стаята й. На връщане от летището с ужас бе установила, че лелите са сложили срещу леглото й второ и са превърнали единственото място, където тя можеше да се усамоти под този покрив, в „момичешка стая“. Бяха го направили или защото все търсеха нови и нови начини да я тормозят, или защото от стаята се откриваше по-красива гледка и те искаха да направят добро впечатление на гостенката, или защото смятаха, че това е поредната възможност да сближат момичетата в рамките на своя ПНДКРН — Проект за Насърчаване на Дружбата и Културното Разбирателство между Народите. Ася нямаше никакво желание да дели личното си пространство с някаква непозната, но нямаше как да възрази пред гостенката и затова се бе съгласила неохотно. Сега обаче търпението й беше на изчерпване. Сякаш не стигаше това, че бяха сложили американката в стаята й, жените от семейство Казанджъ явно бяха решили в никакъв случай да не започват вечерята, докато почетната гостенка не се присъедини. Затова, макар че яденето бе готово отпреди час и всички, включително Султан Пети, отдавна бяха заели местата си около масата, все още никой, включително Султан Пети, не бе вечерял официално. През двайсетина минути някой ставаше да притопли лещата и месото, като разнасяше тенджерите до кухнята и обратно, а Султан Пети следваше с жално мяукане миризмата. Бяха се залепили за столовете, гледаха телевизия с намален звук и разговаряха шепнешком. Въпреки това, понеже постоянно опитваха по някое ястие, всички, с изключение на Султан Пети, вече бяха яли повече от обикновено.

— Може би се е събудила, но лежи в леглото, защото я е срам. Дали да не отида да погледна? — предложи Ася.

— Стой си на мястото, госпожичке. Остави момичето да се наспи — вдигна вежда леля Зелиха.

Загледана с едното око в екрана, а с другото — в дистанционното на телевизора, леля Фериде се съгласи: