Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

В ъгъла на бюрото, под жълтеникавата светлина на настолната лампа с огъваща се поставка в стил ар деко, имаше огромна, ръчно издялана от дърво скулптура на Дон Кихот, надвесен над книга и потънал в размисъл. Ася я харесваше много.

— Всичките ми роднини са откачалки. Не правят друго, освен да бършат и да чистят спомените си! Дай им да говорят за миналото, само че това минало е доста изчистено. Всички в рода Казанджъ решават проблемите по следния начин: ако нещо не ти дава мира, затваряш очи, броиш до десет, пожелаваш си то да не се е случвало никога и ето че наистина не се е случило, ура! Ден след ден гълтаме поредния хап лъжа…

Какво ли четеше Дон Кихот — запита се, развълнувана, наум Ася. Какво ли пишеше на отворената страница там? Дали скулпторът си беше направил труда да драсне няколко думи? Тласкана от любопитство, скочи от канапето и се доближи до скулптурата. Уви, върху дървената страница нямаше думи. Всмукна силно от цигарата, после се върна на мястото си и отново започна да мърмори:

— Дразня се, като ги гледам всички тези скъпи-о-скъпи-домове. Тъжни факсимилета на щастливи семейства. Знаеш ли, понякога завиждам на Маминка, тя е почти на сто години, как само ми се иска да съм болна от нейната болест. От скъпия алцхаймер. Паметта изсъхва и се изпарява.

— Не е хубаво така, мила.

— За хората наоколо може и да не е хубаво, но за теб е — настоя Ася.

— Е, обикновено двете са свързани.

Но Ася не му обърна внимание.

— Знаеш ли, след толкова години днес Маминка отвори пианото — чух я да свири някакви несвързани звуци. Потискащо е. Навремето е изпълнявала Рахманинов, а сега не може да изкара и смешна детска песничка. — Замълча за миг и се замисли над онова, което бе казала току-що. Случваше й се първо да говори, после да мисли. — Но важното в случая е, че тя не знае, знаем само ние! — възкликна Ася с насилен плам. — Алцхаймерът не е чак толкова ужасен, колкото изглежда. Миналото не е нищо друго освен окови, от които трябва да се отървем. Непосилно бреме. Де да можех да нямам минало… де да можех да съм никоя, да започна от нулата и да си остана там завинаги. Лека като перце. Без роднини, без спомени и всички тия тъпотии…

— Всеки има нужда от минало — възрази Карикатуриста Алкохолик и отпи от чашата, а изражението му увисна някъде по средата между съжалението и гнева.

— Мен не ме слагай, аз със сигурност нямам нужда! — възкликна Ася, грабна от масичката запалката зипо, щракна я веднъж и после бързо я затвори с остро изщракване. Звукът й хареса и тя го повтори многократно, без да подозира, че леко подлудява Карикатуриста Алкохолик. Щрак! Щрак! Щрак!

— Аз ще си тръгвам. — Ася му връчи запалката и си затърси дрехите. — Скъпите ми роднини са ми възложили важна задача. Трябва да отида с мама на летището и да посрещна непознатото си американско другарче.

— Имаш непознато американско другарче?

— В известен смисъл. Това момиче ми падна като гръм от ясно небе. Събуждам се един прекрасен ден и намирам в кутията писмо, познай откъде! От Сан Франциско! От момиче на име Ейми. Била доведена дъщеря на вуйчо ми Мустафа. А ние и не подозирахме, че имал доведена дъщеря! Чак сега разбрахме, че за жена му това е втори брак. Изобщо не ни е казвал. Баба за малко да получи инфаркт, щом научи, че жената, за която ненагледният й син е женен от двайсет години, всъщност не е била девствена, когато са се оженили, и не само не е била девствена, ами е била разведена!

Ася замълча, за да отдаде дължимото на парчето, което тъкмо беше започнало. Беше It Ain’t Me, Baby 34 34 „Не съм аз, скъпа“ (анг.) — Б.пр. . Засвирука мелодията, после започна да повтаря думите само с устни, а накрая поднови речта си.

— Та като гръм от ясно небе тази Ейми ми праща писмо, в което обяснява, че следвала в Университета на Аризона, че много искала да опознае и други култури и изгаряла от желание някой ден да се запознае с нас, дрън-дрън-дрън. После изведнъж хвърля бомбата: между другото, след една седмица пристигам в Истанбул. Може ли да отседна във вашата къща?

— Охо! — възкликна Карикатуриста Алкохолик и метна три кубчета лед в чашата, която отново бе напълнил с ракия. — А каза ли защо идва точно тук? Просто като туристка ли?

— Не знам — промърмори Ася от пода, където беше приклекнала и търсеше под дивана един от чорапите си. — Но като се има предвид, че е студентка, се обзалагам, че подготвя реферат на тема „Ислямът и потисничеството на жените“ или „Патриархални прецеденти в Близкия изток“. За какво й е иначе да отсяда в нашата лудница — където е пълно с жени, — при положение че в града има толкова много хотели, евтини и хубави? Сигурна съм, че иска да интервюира всяка от нас за положението на жените в мюсюлманските държави и за всичките тия…