Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Някои от слушателите отвърнаха на усмивката й, а когато преводът приключи, вече се усмихваха всички.

— Но за съжаление името му е било в списъка — продължи плахо Армануш.

— Какъв списък? — полюбопитства леля Джеврийе.

— Списъкът с арменски интелектуалци, които е трябвало да се изтребят. Политически водачи, поети, писатели, духовници… Общо двеста трийсет и четирима души.

— Но защо? — изуми се леля Бану, въпрос, който Армануш подмина.

— На двайсет и четвърти април, събота, в полунощ десетки изтъкнати арменци в Истанбул били задържани и отведени насила в полицейския участък. Всички се били облекли добре, в най-хубавите си дрехи, като за церемония. Били с безупречни яки и в елегантни костюми. Всички били високообразовани. Държали ги без обяснения в участъка, а накрая ги изселили в Аяш и Чанкъръ. Хората в първата група били в по-тежко положение, отколкото във втората. Никой не оцелял в Аяш. А отведените в Чанкъръ били избивани един по един. Сред тях бил и дядо. Охранявани от турски войници, те се качили на влака от Истанбул за Чанкъръ. Накарали ги да вървят пет километра пеш от гарата до града. Дотогава се държали с тях добре. Но докато вървели от гарата, ги биели с пръчки и дръжки на пики. Известният композитор Комитас полудял след онова, което видял. Щом пристигнали в Чанкъръ, ги пуснали — при едно условие — било им забранено да напускат града. Затова те си взели квартири под наем и заживели с местните хора. Всеки ден войниците извеждали двама-трима от тях на разходка извън града, а после се връщали без тях. Един ден отвели на разходка и дядо.

Все така усмихната, леля Бану погледна наляво и надясно — първо сестра си, после и племенницата си, за да провери кой ще й преведе, но за нейна изненада по лицата на двете преводачки се четеше единствено смут.

— Дълго е за разказване. Няма да ви отнемам времето с всички подробности. Когато бащата й загинал, баба Шушан била на три години. Имала трима братя, била най-малкото от четири деца. Семейството останало без патриарх. Прабаба ми вече била вдовица. Тъй като й било трудно да стои с децата в Истанбул, тя потърсила убежище в бащиния си дом в Сивас. Ала веднага щом пристигнали, започнали изселванията. На цялото семейство било наредено да остави къщата и вещите си и заедно с хиляди други да се отправи в неизвестна посока. — Армануш огледа внимателно публиката си и реши да довърши разказа. — Вървели и вървели. По пътя прабаба умряла, починали и другите възрастни. Понеже нямали родители, които да ги наглеждат, по-малките деца се изгубили сред хаоса и бъркотията. Но след като няколко месеца били разделени, братята се срещнали като по чудо в Ливан, с помощта на мисионери католици. От оцелелите роднини липсвала само баба Шушан. Никой не знаел каква е съдбата на невръстното дете. Никой и не подозирал, че са я отвели обратно в Истанбул и са я дали в сиропиталище.

С крайчеца на окото си Ася забеляза, че сега вече майка й я гледа напрегнато. В началото заподозря, че вероятно се опитва да я предупреди да не превежда всичко. После обаче си даде сметка, че в изумените очи на майка й проблясва единствено интерес към разказа на Армануш. Може би се питаше и колко от всичко това непокорната й дъщеря ще преведе на жените от семейство Казанджъ.

— Цели десет години по-големите братя на баба Шушан я издирвали. Накрая брат й Ервент я открил и я отвел в Америка, при другите роднини — допълни тихо Армануш.

Леля Бану понаклони глава на една страна и започна да върти зърната на кехлибарената броеница между кокалестите си, никога невиждали маникюр пръсти, като същевременно нашепваше: „Всичко тук погива. Но пребъдва Ликът на твоя Господ, Владетеля на величието и почитта.“

— Ама как така! — усъмни се първа Леля Фериде. — Какво е станало с тях? Как така са умрели, защото са вървели пеш?

Преди да го преведе, Ася погледна майка си — да провери дали няма да го направи тя. Леля Зелиха вдигна вежди и кимна.

След като въпросът й беше зададен, Армануш се позамисли, прокара пръсти по медальона с изображението на свети Франциск Асизки и чак тогава отговори. Забеляза, че Маминка, която седеше в другия край на масата с бледо лице, белязано от бръчките на толкова много години, я гледа вторачено, с огромно съчувствие, и предположи, че тя или изобщо не е слушала внимателно разказа и вече не е с тях, или е слушала толкова внимателно, че сякаш е изживяла всичко, и пак вече не е с тях.

— Не им давали вода и храна, не ги оставяли да си починат. Накарали ги да вървят дълго пеш. Жени, някои бременни, деца, възрастни, болни, недъгави… — Гласът на момичето заглъхна. — Мнозина издъхнали от глад. Други били убити.