Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

След вечерята Армануш се усамоти в момичешката стая, за да проведе два телефонни разговора. Първо се обади в Сан Франциско. Стоеше с лице към плаката на Джони Кеш върху стената точно над бюрото.

— Аз съм, бабо! — възкликна развълнувана, но веднага спря. — Какъв е този шум при теб?

— О, не се притеснявай, скъпа — дойде отговорът. — Поправят тръбите в банята. Оказа се, че завчера вуйчо ти Дикран е объркал всичко. Наложи се да викаме водопроводчик. Кажи ми ти как си.

Тъй като очакваше въпроса, Армануш започна да описва деня си в Аризона. Чувстваше се ужасно, задето лъже, и се опита да попритъпи угризенията си с мисълта, че така е най-добре. Как можеше да каже на баба си: „Не съм в Аризона. В родния ти град съм.“

След като затвори, изчака няколко минути. Замислена, си пое дълбоко въздух, събра смелост и набра втория номер. Реши да запази спокойствие и да не говори притеснено — обещание, което й бе трудно да удържи, след като чу напрегнатия глас на майка си.

— Ейми, скъпа, защо не ми звънна по-рано? Как си? Какво е времето в Сан Франциско? Добре ли се държат с теб?

— Да, мамо. Добре съм. Времето е… — Армануш съжали, че не е проверила прогнозата в интернет. — Хубаво е, както винаги, духа малко…

— Да — прекъсна я Роуз. — Скъсах се да те търся, но мобилният ти беше изключен. Ох, ужасно се притесних.

— Много те моля, мамо, чуй ме — каза момичето, изненадано от решителната нотка в гласа си. — Притеснявам се, когато ми звъниш у баба. Хайде да се разберем веднъж завинаги. Ще те търся аз, а не ти. Моля те.

— Те ли те карат да говориш така? — усъмни се майка й.

— Не, мамо, разбира се, че не. За Бога! Моля те аз, не те.

Въпреки съпротивата си Роуз прие условията. Оплака се, че нямала никакво време за себе си и че се разкъсвала между дома и работата. После обаче се ободри и започна да разказва за разпродажбата в „Хоум Депоу“ и че Мустафа се бил съгласил да вземат нови шкафчета за кухнята.

— Кажи ми мнението си — подкани Роуз. — Какво мислиш за черешово дърво? Дали ще стои добре в кухнята?

— Да, предполагам…

— И аз мисля така. Но какво ще кажеш за тъмен дъб? Малко по-скъп е, но веднага си личи класата. Кои според теб ще са по-хубави?

— Не знам, мамо, тъмният дъб също звучи добре.

— Да, но не ми помагаш особено — въздъхна майка й.

След като затвори, Армануш се огледа и се почувства много отчуждена. Персийските килими, старовремските нощни лампи, непознатата покъщнина, книгите и вестниците на чужд език… Изведнъж я обзе паника, каквато не бе усещала от малка.

Когато беше на шест години, двете с майка й пътуваха с колата и насред пустинята в Аризона им свърши бензинът. Наложи се да чакат близо час, докато мине друг автомобил. Роуз вдигна палец и спря един камион, който да ги откара. В камиона имаше двама груби на вид здравеняци, страшни намусени мъже. Без да казват и дума, ги хвърлиха до следващата бензиностанция. След като ги свалиха и камионът се скри, с разтреперана устна Роуз прегърна Армануш и проплака ужасена:

— О, господи, ами ако бяха лоши хора? Можеха да ни отвлекат, да ни изнасилят и да ни убият и никой нямаше да намери труповете ни. Как можах да ни изложа на такава опасност?

Сега Армануш изпитваше нещо подобно, макар и не в такава крайна степен. Беше в Истанбул, в къщата на непознати, а никой от близките й не знаеше. Как можа да постъпи толкова необмислено?

Ами ако бяха лоши хора?

Рано сутринта на другия ден Ася Казанджъ и Армануш Чакмакчян излязоха от конака и тръгнаха да търсят родната къща на баба Шушан. Лесно намериха мястото — живописен изискан квартал в европейската част на града. Но къщата вече я нямаше. На нейно място бе вдигнат модерен пететажен жилищен блок. На целия първи етаж имаше скъп рибен ресторант. Преди да влезе, Ася се огледа в стъклото и след като си оправи косата, се намуси недоволно на гърдите си.

Още беше рано за обяд и в ресторанта нямаше никого освен шепа сервитьори, които заличаваха следите по пода от предната вечер, и пълен румен готвач, който приготвяше мезетата и ястията за вечеря сред облак апетитни миризми в кухнята. Ася поговори и с келнерите, и с готвача — разпита ги за миналото на сградата. Но сервитьорите бяха отскоро в града, бяха се преселили тук от някакво кюрдско село на югоизток, готвачът бе живял по-дълго в Истанбул, ала също не помнеше историята на тази улица.

— Малко от старите истанбулски семейства са останали на родна земя — обясни авторитетно готвачът и се зае да корми и чисти огромна скумрия. — Едно време градът е бил много космополитен — продължи той, докато прекършваше костта на рибата първо при опашката, а после и под главата. — Имахме съседи евреи, доста бяха. Имахме и съседи гърци и арменци… Като малък купувах риба от гръцки рибари. Шивачката на майка ми беше арменка. Шефът на баща ми беше евреин. Всички се бяхме смесили.